Послание на св. ап. Павла до Римляни – глава 7 – стих 22

Аз познавах доброто още преди закона; а когато го откривам и засвидетелствано в Писанието, одобрявам закона и се съгласявам с него „по вътрешния човек“, тоест с ума си. Но виждам в себе си и друг „закон“ – това е грехът. Апостолът го нарича закон, защото хората, които му се поддават, му се покоряват и се боят да се отделят от него, сякаш от задължителен закон. Този „закон“ се противопоставя на „закона на моя ум“ – естествения закон (който по-рано нарече вътрешен човек, а сега ясно определя като ум) и надделява, дори ме прави пленник, побеждавайки и естествения, и писмения закон.

Апостолът, според вътрешния човек, се съгласява с изискванията на Божия закон. Но това съгласие не може да се осъществи на дело, защото среща сериозна пречка – „закона в моите членове“.

„вътрешният човек“, както личи от 23-ия стих, апостолът отъждествява с „ума“ (νους). Под ум той разбира не само способността да различава истина и лъжа, добро и зло, но и нравственото чувство, което привлича човека към изпълнение на Божия закон и дори намира радост в него. Павел нарича ума „вътрешен човек“, защото когато грехът властва над „външния човек“, т.е. над плътта, тази вътрешна сила остава скрита и не може да се прояви навън.