(За ὁμοιώθη вж. коментара към Матей 13:24). Царството, “което прилича” на цар, е особеност на речта в притчите на Спасителя. Цар е наричан човек; посочва се някакво събитие в човешкия живот, тогавашно или минало. Изразът “да се разплати със слугите си/да си разчисти сметката”, използван още в Матей 25:19, се смята за латинизъм – rationes conferre. Чисто гръцкият израз би бил друг: διαλογίζεσθαι πρός τινα. Под роби тук е обичайно да се разбират не обикновени, низши роби, а придворни –...
Царството, “което прилича” на цар, е особеност на речта в притчите на Спасителя. Цар е наричан човек; посочва се някакво събитие в човешкия живот, тогавашно или минало. Изразът “да се разплати със слугите си/да си разчисти сметката”, използван още в Матей 25:19, се смята за латинизъм – rationes conferre. Чисто гръцкият израз би бил друг: διαλογίζεσθαι πρός τινα.
Под роби тук е обичайно да се разбират не обикновени, низши роби, а придворни – министри, ковчежници, домакини. Те се наричат роби/раби според източния обичай; по отношение на източните деспоти те са имали толкова права, колкото обикновените роби са имали по отношение на своите собственици. Следователно евангелският израз е точен и изобразява картина на тогавашните отношения, която е била разбираема за тогавашните Христови слушатели.
Притчата служи като картина на човешките взаимоотношения с Бога и ближните. Царят-човек тук означава Бог, който се разплаща с хората (отсъжда) (Ис. 1:18). „Бог започва да се разплаща с хората, когато чрез скърби и немощи довежда хората до болничното легло и смъртта“. Впрочем това не е окончателната разплата и следователно не е идентична с това, за което се говори в в Мат. 25:19, 2 Кор. 5:10; Откр. 20:11 – 12, а по – скоро е подобно на Лука 16:2.
Проф. А. П. Лопухин
(За ὁμοιώθη вж. коментара към Матей 13:24).
Царството, “което прилича” на цар, е особеност на речта в притчите на Спасителя. Цар е наричан човек; посочва се някакво събитие в човешкия живот, тогавашно или минало. Изразът “да се разплати със слугите си/да си разчисти сметката”, използван още в Матей 25:19, се смята за латинизъм – rationes conferre. Чисто гръцкият израз би бил друг: διαλογίζεσθαι πρός τινα.
Под роби тук е обичайно да се разбират не обикновени, низши роби, а придворни – министри, ковчежници, домакини. Те се наричат роби/раби според източния обичай; по отношение на източните деспоти те са имали толкова права, колкото обикновените роби са имали по отношение на своите собственици. Следователно евангелският израз е точен и изобразява картина на тогавашните отношения, която е била разбираема за тогавашните Христови слушатели.
Притчата служи като картина на човешките взаимоотношения с Бога и ближните. Царят-човек тук означава Бог, който се разплаща с хората (отсъжда) (Ис. 1:18). „Бог започва да се разплаща с хората, когато чрез скърби и немощи довежда хората до болничното легло и смъртта“. Впрочем това не е окончателната разплата и следователно не е идентична с това, за което се говори в в Мат. 25:19, 2 Кор. 5:10; Откр. 20:11 – 12, а по – скоро е подобно на Лука 16:2.