(Срв. Марк 9:37; Лука 9:48). Този стих е изложен по-подробно при Лука, най-съкратеният вариант е при Матей. Връзката му с предходния стих е трудно да се обясни. По наше мнение, обяснението е възможно само при допускане, че в думите на Христос „Мене приема“ се изразява идеята за приемането Му като Цар, тоест Христос, така и за Неговото Царство. При такова тълкуване на дадения стих може да се види какъв е отговорът на последната част на въпроса, изложен в стих 1....
Този стих е изложен по-подробно при Лука, най-съкратеният вариант е при Матей. Връзката му с предходния стих е трудно да се обясни. По наше мнение, обяснението е възможно само при допускане, че в думите на Христос „Мене приема“ се изразява идеята за приемането Му като Цар, тоест Христос, така и за Неговото Царство. При такова тълкуване на дадения стих може да се види какъв е отговорът на последната част на въпроса, изложен в стих 1. Този въпрос може да се раздели така: 1) кой е по-голям? и 2) кой е по-голям в Царството Небесно? На първата част беше даден отговор в смисъл, че който е по-голям, той е трябвало да бъде най-малък от всички, да се уподоби на децата. На втората част беше отговорено в смисъл, че желаещият да бъде най-голям в Небесното Царство, трябва да приеме Христос. По такъв начин Царят и Царството не само сякаш не се разделят, но се отъждествяват и едновременно с това е предадена най-близката представа за това, какво представлява Небесно Царство.
Съгласно Матей, това е приемане (в своите душа и сърце) на Христок, но според Марк и Лука – и на Отца, Който Го е пратил. Така е и при Йоан: „ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим“ (Йоан 14:23). Разликата е в това, че синоптиците, говорейки за същото, за което и Йоан, изразяват мисълта си в образи. Спасителят не казва просто „приема Мене“, но „който приеме едно такова дете в Мое име, Мене приема“, с другите добавки на Марк и Лука. Изразената тук мисъл е сходна с Мат. 25:35–36, 40, 25:42–43, 45, където Христос отъждествява Себе Си с гладните, жадните, странниците, голите, болните и затворените в тъмница. А тук Той отъждествява Себе Си с децата. Христос бил смирен, незлобив и т.н., като „това дете“ или като „едно от тези деца“. Който приема дете, той в негово лице приема и Самия Христос, и Отца, Който Го е пратил и, следователно, става участник в Небесното Царство.
Но какво означава „приема“ или, по-добре „който би приел“ (ὃς ἐὰν δέηται както е при всичките трима евангелисти)? Защо не е казано просто „приема дете“, но „приема в Мое име“? Какво означава този последен израз „да се приема дете в името на Христос“? Очевидно е, че на тези въпроси е възможно да се отговори само с установяването на точното значение на глагола δέχομαι тук, който, разбира се, означава „приемам“ и обикновено в такъв смисъл се превежда (във Вулгата– susceperit, в немския превод– aufnimmt и прочее), но не винаги. За разлика от λαμβάνω, имащо почти същото значение, но без връзка с чувствата, с които се приема или получава нещо, δέχομαι въобще и най-често означава „приемам с разположение, с любов, с радост, дружелюбно“ и в такъв смисъл се употребява както при класиците, така и в Стария и Новия Завети (в Библията нито веднъж във враждебен смисъл). Вж., например, преводът на Седемдесетте: Притч.1:3, 2:1, 4:10, 9:9; Иер.5:3, 17:23; Ин.4:45; Гал.4:14; Еф.6:17; Кол.4:10; Евр.11:31 и др. По такъв начин, смисълът на думите на Христос е такъв: „който приема с любов едно такова дете, Мене приема“. А където е приет с любов Христос, там се приема и Неговото Царство, и човекът, който ги е приел, е близък до Христос, следователно заема най-високото място в Царството, точно, както хората, които са близки до някой земен цар, стават по-висши държавни сановници. Но, очевидно, тук има разлика между простото приемане, макар и с любов и такова, което се прави в името на Христа (ἐπὶ τῷ ὀνόματί μου).
Да приемеш едно дете с любов, да се отнасяш към него приятелски, да му подражаваш, да оценяваш неговото смирение, неговата скромност, все още не означава да приемеш с любов самия Христос. Той е приет само когато детето е прието в Негово име, т.е. когато е известно отношението на приемащия и приемания към Неговото име, когато детето е прието в християнски смисъл. Такъв е непосредственият, точен смисъл на Христовите думи. Тъй като сред апостолите е поставено дете като жив пример за идеята, която Иисус Христос е искал да запечата в умовете и сърцата на учениците Си, ясно е, че под дете тук могат да се разбират и възрастни, които имат детски характер, особено самите апостоли. Така че Спасителят не говори тук изключително само за деца или за възрастни, но без разлика и за едните, и за другите.
А какъв извод може да се направи от всичко казано? Речта на Христос и нейната връзка ще станат още по-понятни, ако ние изложим всичко в такава перифраза. Вие питате, кой е по-голям в Царството Небесно. Това можете да разберете, ако погледнете това дете, поставено тук сред вас. За вас е необходимо не да питате кой е по-голям, а да измените своя начин на мислене (στραφῆτε) и да станете подобни на това дете. Задава ли то на някой подобни въпроси? Не, то и не мисли за тях. И вие също така трябва преди всичко да смирите себе си, подобно на децата, и само при това условие ще постигнете първенството, което желаете. Достигането на господство и първенство в светския смисъл не за всички е възможно, а и няма никаква необходимост от това. Но за всички е възможно постигането на такова господство и такова първенство, каквито са свойствени на това дете; те са напълно противоположни на светските. Стараейки се да подражавате на децата, гледайте на тях и ги приемайте с любов, а приемайки децата с любов, вие и към Мене ще имате същите близки отношения, както към тях, ще приемате с любов и Мене и, по такъв начин, ще станете висши, велики граждани на основаното от Мене Небесно Царство.
За числителното име ἕν Бенгел отбелязва: frequens unius in hoc hapite mentio (думата „едно“ често се употребява в тази глава).
Проф. А. П. Лопухин
(Срв. Марк 9:37; Лука 9:48).
Този стих е изложен по-подробно при Лука, най-съкратеният вариант е при Матей. Връзката му с предходния стих е трудно да се обясни. По наше мнение, обяснението е възможно само при допускане, че в думите на Христос „Мене приема“ се изразява идеята за приемането Му като Цар, тоест Христос, така и за Неговото Царство. При такова тълкуване на дадения стих може да се види какъв е отговорът на последната част на въпроса, изложен в стих 1. Този въпрос може да се раздели така: 1) кой е по-голям? и 2) кой е по-голям в Царството Небесно? На първата част беше даден отговор в смисъл, че който е по-голям, той е трябвало да бъде най-малък от всички, да се уподоби на децата. На втората част беше отговорено в смисъл, че желаещият да бъде най-голям в Небесното Царство, трябва да приеме Христос. По такъв начин Царят и Царството не само сякаш не се разделят, но се отъждествяват и едновременно с това е предадена най-близката представа за това, какво представлява Небесно Царство.
Съгласно Матей, това е приемане (в своите душа и сърце) на Христок, но според Марк и Лука – и на Отца, Който Го е пратил. Така е и при Йоан: „ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим“ (Йоан 14:23). Разликата е в това, че синоптиците, говорейки за същото, за което и Йоан, изразяват мисълта си в образи. Спасителят не казва просто „приема Мене“, но „който приеме едно такова дете в Мое име, Мене приема“, с другите добавки на Марк и Лука. Изразената тук мисъл е сходна с Мат. 25:35–36, 40, 25:42–43, 45, където Христос отъждествява Себе Си с гладните, жадните, странниците, голите, болните и затворените в тъмница. А тук Той отъждествява Себе Си с децата. Христос бил смирен, незлобив и т.н., като „това дете“ или като „едно от тези деца“. Който приема дете, той в негово лице приема и Самия Христос, и Отца, Който Го е пратил и, следователно, става участник в Небесното Царство.
Но какво означава „приема“ или, по-добре „който би приел“ (ὃς ἐὰν δέηται както е при всичките трима евангелисти)? Защо не е казано просто „приема дете“, но „приема в Мое име“? Какво означава този последен израз „да се приема дете в името на Христос“? Очевидно е, че на тези въпроси е възможно да се отговори само с установяването на точното значение на глагола δέχομαι тук, който, разбира се, означава „приемам“ и обикновено в такъв смисъл се превежда (във Вулгата– susceperit, в немския превод– aufnimmt и прочее), но не винаги. За разлика от λαμβάνω, имащо почти същото значение, но без връзка с чувствата, с които се приема или получава нещо, δέχομαι въобще и най-често означава „приемам с разположение, с любов, с радост, дружелюбно“ и в такъв смисъл се употребява както при класиците, така и в Стария и Новия Завети (в Библията нито веднъж във враждебен смисъл). Вж., например, преводът на Седемдесетте: Притч.1:3, 2:1, 4:10, 9:9; Иер.5:3, 17:23; Ин.4:45; Гал.4:14; Еф.6:17; Кол.4:10; Евр.11:31 и др. По такъв начин, смисълът на думите на Христос е такъв: „който приема с любов едно такова дете, Мене приема“. А където е приет с любов Христос, там се приема и Неговото Царство, и човекът, който ги е приел, е близък до Христос, следователно заема най-високото място в Царството, точно, както хората, които са близки до някой земен цар, стават по-висши държавни сановници. Но, очевидно, тук има разлика между простото приемане, макар и с любов и такова, което се прави в името на Христа (ἐπὶ τῷ ὀνόματί μου).
Да приемеш едно дете с любов, да се отнасяш към него приятелски, да му подражаваш, да оценяваш неговото смирение, неговата скромност, все още не означава да приемеш с любов самия Христос. Той е приет само когато детето е прието в Негово име, т.е. когато е известно отношението на приемащия и приемания към Неговото име, когато детето е прието в християнски смисъл. Такъв е непосредственият, точен смисъл на Христовите думи. Тъй като сред апостолите е поставено дете като жив пример за идеята, която Иисус Христос е искал да запечата в умовете и сърцата на учениците Си, ясно е, че под дете тук могат да се разбират и възрастни, които имат детски характер, особено самите апостоли. Така че Спасителят не говори тук изключително само за деца или за възрастни, но без разлика и за едните, и за другите.
А какъв извод може да се направи от всичко казано? Речта на Христос и нейната връзка ще станат още по-понятни, ако ние изложим всичко в такава перифраза. Вие питате, кой е по-голям в Царството Небесно. Това можете да разберете, ако погледнете това дете, поставено тук сред вас. За вас е необходимо не да питате кой е по-голям, а да измените своя начин на мислене (στραφῆτε) и да станете подобни на това дете. Задава ли то на някой подобни въпроси? Не, то и не мисли за тях. И вие също така трябва преди всичко да смирите себе си, подобно на децата, и само при това условие ще постигнете първенството, което желаете. Достигането на господство и първенство в светския смисъл не за всички е възможно, а и няма никаква необходимост от това. Но за всички е възможно постигането на такова господство и такова първенство, каквито са свойствени на това дете; те са напълно противоположни на светските. Стараейки се да подражавате на децата, гледайте на тях и ги приемайте с любов, а приемайки децата с любов, вие и към Мене ще имате същите близки отношения, както към тях, ще приемате с любов и Мене и, по такъв начин, ще станете висши, велики граждани на основаното от Мене Небесно Царство.
За числителното име ἕν Бенгел отбелязва: frequens unius in hoc hapite mentio (думата „едно“ често се употребява в тази глава).