От Матея свето Евангелие – глава 7 – стих 3

Срв. Лука 6:41

При тълкуването на този стих много зависи от това какво се има предвид под думата κάρφος, дали става дума за дървесна частица, попаднала в окото, или наистина за клон от дърво, колкото и малък да е той. Думата, разбира се, има и двете значения (Вулгата – festuca; немският превод на Лутер – Splitter – парче, съчка, отломка; английският превод – mote – малка частица, клечка). По всяка вероятност неточните думи, използвани в немския и английския превод, са причина за това, че западните екзегети изглежда почти изцяло не разбират този текст, а разсъжденията им понякога изглеждат дори странни.

Този упрек обаче може да се отнася не само за тях, но и за някои древни тълкуватели. Например Теофилакт пише: „Господ показва, че този, който много греши, не може добре да види греха на брат си (δείκνυσι δὲ ὁ κύριος, ὅτι οὐδὲ δύναται ἰδεῖν καλῶς τὸ τοῦ ἀδελφοῦ ἀμάρτημα ὁ μεγάλα ἀμαρτάνων), защото как ще може онзи, който сам има греда в окото си, да види прегрешението на друг, който е лесно уязвим?“ Но това ли иска да каже Спасителят? Той сякаш изразява точно обратното, че грехът на брата обикновено виждаме добре, но собствения си голям грях не забелязваме.

Обясненията на западните екзегети са още по-незадоволителни от тези на Теофилакт. Така например Толук казва, че “собствената греховност лишава човека от правилния духовен поглед, за да съди за моралните прегрешения на другите”. Т. Цан заявява, че „малко чуждо тяло, попаднало в окото, затруднява виждането, а голямото го прави невъзможно“. Следователно, клечката или гредата са образи на малки и големи морални недостатъци и ни пречат да разпознаваме правилно предметите и да боравим с тях. Ето защо Т. Цан смята за непонятно някой, който има голям недостатък (като гредата), да забележи незначителен недостатък у друг и мисли, че „в сферата на телесния живот“ това е дори невъзможно. Макар и да е вярно това за “нравствената почва”, все пак всичко изглежда толкова „неестествено“, че не може да се „измисли“ задоволителен отговор на въпроса защо човекът, на когото говори Спасителят (τί δὲ βλεπεις), постъпва по този начин, за да оправдае постъпката си.

Във връзка с това тълкуване трябва да се каже, че наистина, ако в окото на брат ми има прашинка, която му причинява болка, а аз имам в окото си много по-голямо тяло, цял дънер, последният не само трябва да ми причинява болка, но и напълно да скрива от мен каквито и да било чужди прашинки, или грехове. Фактът, че прашинка може да попадне в окото на брат ми, е обичаен и следователно разбираем. Но как може цял дънер да попадне и да бъде в окото ми?

Никъде в коментарите не сме намерили необходимото обяснение. Ако кажем, че всичко това са само образи за обозначаване на нравствени отношения, може да се отговори, че образите трябва да съответстват по някакъв начин на природата и действителността, иначе биха били твърде груби, неестествени и преувеличени.

Ние, от своя страна, смятаме, че под κάρφος в стих 3 трябва да се разбира не „прашинка“, нито „сламка“, която причинява болка (за тази болка Спасителят не казва нищо), а целият действителен „чвор“, festuca, както е в руския, славянския и Вулгата, и че този чвор не причинява никаква болка. В окото винаги се отразяват различни външни обекти, като в огледало, което може да се види (βλέπειν) от всеки, който се вгледа внимателно в окото на брат си. Той може да вижда предметите, отразени зад роговицата и други покрития в окото на другия, в зеницата (διαβλέπειν). Ясно е, че такива отразени обекти не предизвикват и не могат да предизвикат болка и не пречат на зрението по никакъв начин. В моето око може да се отрази цял дънер, а в окото на брат ми – една сламка. Аз не виждам дънера, но виждам сламката. С това тълкуване другият израз, κατανοεῖν, се обяснява задоволително. В моето око може да се отрази цял дънер, а в окото на брат ми – една сламка. Аз не виждам дънера, но виждам сламката. С това тълкуване другият израз, κατανοεῖν, се обяснява задоволително. Спасителят не казва: Не чувстваш болката от дънера в окото си или не го забелязваш, а всъщност не мислиш, не размишляваш върху това, което се отразява в собственото ти око (значението на κατανοεῖν е само по изключение непреходно = просто да размишляваш, обикновено е преходно – да насочиш вниманието към нещо, да обмислиш, да забележиш, да обърнеш внимание върху нещо).

Следователно образността, използвана от Спасителя, изглежда съвсем естествена и съответстваща на действителността. Срещу предложеното от нас тълкуване обаче може да се възрази, че то сякаш се опровергава от изразите в следващите стихове 4 и 5. Ще говорим за това на друго място, но сега ще отбележим, че връзката на стих 3 с предходния стих е ясна. В стих 3 Спасителят обяснява защо не бива да съдим другите, защото да съдим означава да гледаме в очите брата, да забелязваме неговите недостатъци и да пренебрегваме своите. А междувременно последните са по-големи от греховете на брата. Мисълта е същата, каквато е изразена в притчата от Мат. 18:23-35. Към казаното по-горе трябва да добавим, че същата мисъл се среща на няколко места в Талмуда (вж. Edersheim, The Life and Times of Jesus the Messiah, vol. I, p. 678 и др.)