От Матея свето Евангелие – глава 6 – стих 23

„Чисто“ – ἁπλοῦς, букв. това прилагателно означава„просто“. Тълкуването на това място при древните писатели на Църквата се характеризира с простота и буквално разбиране. Йоан Златоуст възприема „чисто“ (ἁπλοῦς) в смисъл на „здраво“ (ὑγιής) и го тълкува така: „Защото както простото (ἁπλοῦς), т.е. здраво око осветява тялото, а ако е разслабено, т.е. болно, го помрачава, така и умът се помрачава от грижи“. Блаж. Йероним пише: „Както цялото ни тяло е в тъмнина, ако окото не е просто (simplex), така и ако душата е загубила първоначалната си светлина, то цялото чувство (чувствената страна на душата) остава в тъмнина.“ Блаж. Августин разбира окото като намеренията на човека – ако те са чисти и правилни, тогава всички наши дела, произтичащи от намеренията ни, са добри.

Някои съвременни екзегети разглеждат въпроса по различен начин. „Идеята на стих 22 – казва един от тях, – е достатъчно наивна – сякаш окото е орган, чрез който светлината намира достъп до цялото тяло, и сякаш има духовно око, чрез което духовната светлина навлиза и осветява цялата личност на човека. Това духовно око трябва да е чисто, иначе светлината не може да влезе и вътрешният човек живее в мрак“.

Но дори от гледна точка на съвременната наука кой друг орган може да се нарече светило (поне за тялото), освен окото? Следователно идеята на стих 22 съвсем не е толкова „наивна“, колкото си я представят, още повече че Спасителят не използва изразите „намира достъп“ или „влиза“, каквито използват хората, запознати с най-новите открития на естествените науки. Голцман нарича окото „специфичен светлинен орган (Lichtorgan), на който тялото дължи всички свои светлинни впечатления“. Няма съмнение, че окото е органът за тяхното възприемане. Ако окото не е чисто, тогава – който и от тези изрази да изберем – светлинните впечатления, които получаваме, няма да имат яркостта, правилността и силата, които има здравото око. Вярно е, че от съвременна научна гледна точка изразът ” светило за тялото е окото” може да не изглежда съвсем ясен и научно коректен. Но Спасителят не е говорил на нашия съвременен научен език. От друга страна, на съвременната наука не са чужди подобни неточности, например „слънцето изгрява и залязва“, макар че слънцето остава неподвижно, и никой не може да бъде обвинен за подобни неточности. Следователно изразът трябва да се счита за правилен и еквивалентен на съвременния научен израз, че окото е орган за възприемане на светлинни впечатления. При подобно разбиране не е необходимо да се въвеждат допълнителни разсъждения, сякаш чрез противоположните разсъждения в този и следващия стих се внушава контраст между щедростта и милостинята и че според еврейската аксиома „добро око“ е метафорично значение на щедростта, а „лошо око“ – на скъперничеството. Вярно е, че на няколко места в Писанието „алчно“ и „завистливо“ око се използват в този смисъл (Втор. 15:9, 28:54-56; Притчи 23:6, 28:22, 22:9; Тов. 4:7; Сир. 14:10). Но на разглежданото място не става въпрос нито за щедрост, нито за милостиня, а просто се обяснява какво трябва да бъде отношението на човека към земните блага.

Последното е връзката на стихове 22 и 23 с предходното изказване. Мътното, потъмняло, болно око обича повече да съзерцава земните неща; трудно му е да гледа ярката светлина, небесните неща. Според Бенгел думите, изразяващи простота (ἁπλοῦς, ἀπλότης), никога не се използват в отрицателен смисъл в Писанието. Простота и доброта, наличие на небесни намерения, стремеж към Бога са едно и също нещо.

В стих 23 е антитезата на предишната реч. Последните изречения на този стих винаги са ни се стрували трудни. Възможно е на това място да се наблюдава изключително поетична и изтънчена игра на думи и да се преведе по същия начин, както в нашия руски (славянският превод е «тма кольми»)и Вулгата (ipsae tenebrae quantae sunt), без да се отнася думата „мрак“ към „вътрешните мисли на човека, неговите страсти и наклонности“. Последното значение е само допълнително и незадължително, тъй като образите и метафорите служат за обозначаване на вътрешни духовни отношения. Метафората се основава на разграничаването на степени на тъмнината, вариращи от липсата на светлина, полумрака до пълния мрак. Окото е нездраво (πονηρός, букв. лукаво) в противовес на здравото (ἁπλοῦς), а тялото е само частично осветено; с други думи, окото само частично възприема светли, и въпреки това погрешни впечатления. Така че „ако светлината в теб“ е равна на тъмнина, „колко голяма трябва да е тъмнина“. Грим обяснява израза така: “Ако вътрешната ти светлина е тъмнина (мрак), т.е. ако умът е лишен от способността за разбиране, то колко голяма ще е тъмнината (колко повече тя е достойна за съжаление, в сравнение със слепотата на тялото“).