От Лука свето Евангелие – глава 11 – стих 2

Спасителят казва: „Когато се молите, казвайте: Отче наш“, а другият евангелист добавя: „Който си на небесата“ (Лука 11:2; Мат. 6:9). С тези думи Христос ни дарява част от Своята собствена слава. Той въздига робите до достойнството на свободни, увенчава човека с чест, която превишава човешката природа.

Така се изпълняват думите на псалмопевеца: „Аз рекох: вие сте богове и всички сте синове на Всевишния“ (Пс. 81:6). Христос ни освобождава от робско положение, дава ни благодат, която не притежаваме по естеството си, и ни позволява да наричаме Бога „Отец“, сякаш вече сме признати за Негови истински деца. С това приемаме и всички останали привилегии, които произлизат от това осиновление. Една от най-великите е свободата – достойнство, подобаващо на онези, които са призвани да бъдат Божии синове.

Ето защо Той ни заповядва с дръзновение да казваме в молитва: „Отче наш“. Ние, земнородните, които по природа сме роби, подвластни на тварността, се обръщаме към Небесния като към наш Отец. Господ иска молещите се да осмислят това дълбоко. След като вече наричаме Бога свой Отец и сме удостоени с такава висока чест, ние трябва да водим свят, чист и непорочен живот – такъв, който е угоден на нашия Отец. Трябва да не мислим и не изричаме нищо недостойно за свободата, която Той ни е подарил.

Спасителят мъдро позволи да наричаме Бога „Отец“, за да живеем винаги като Божии чеда, достойни за тази благодат. И тогава Той ще приема молитвите, които принасяме чрез Христос.

Коментар към Евангелието от Лука

“Отче наш”

Първата дума – колко е сладка! Досега не смеехме да вдигнем поглед към небето. Навеждахме очи към земята и изведнъж приехме благодатта на Христос, и всички наши грехове бяха простени. От лукави слуги, каквито бяхме, станахме добри „синове“. Но да не се гордеем със собствените си усилия, а с благодатта на Христос. „По благодат сте спасени“ – казва апостол Павел (Ефес. 2:5). Да изповядаме благодатта не е самохвалство, не е надменност, а вяра. Да възвестяваме това, което сме получили, не е гордост, а преданост. Нека вдигнем очи към Отца, Който ни възроди чрез умиването на Кръщението, към Отца, Който ни „изкупи“ чрез Своя Син, и да кажем: „Отче наш“. Това е едно добро и смирено хваление. Като дете, наричаме Го Отец.

Но да не изискваме някаква особена привилегия. В единствения и абсолютен смисъл Той е Отец само на Христос; за нас Той е общият Отец. Защото само Него Той роди, а нас ни създаде. Нека и ние, по благодат, казваме „Отче наш“, за да станем достойни да бъдем Негови чеда. Нека направим свое благоволението и честта, които Той дари на Църквата.

В отговор на молбата на ученика, който очевидно говорил от името на всички останали ученици, Господ ги научил на Господната молитва. Следователно Господнята молитва очевидно е дадена на учениците в отговор на тяхната молба, а евангелист Матей, вероятно, я помества в Проповедта на планината само защото е започнал да излага Христовото учение за това как трябва да се молим изобщо (Мат. 6:9). В най-новите издания на евангелския текст (напр. при Тишендорф) Господнята молитва според Евангелието на Лука има по-съкратена форма от тази на евангелист Матей. Така например във втори стих са пропуснати думите “наш, който си на небесата” и “да бъде Твоята воля, както е на небето и на земята”. 

Някои коментатори (напр. И. Вайс) приписват много голямо значение на това различие, като казват, че като цяло Църквата не е запазила думите на Христос в първоначалния им вид. Но на нас ни се струва, че тези обвинения са безпочвени и несправедливи. На първо място, все пак е необходимо да се докаже, че наистина двамата евангелисти не съвпадат помежду си в предаването на Господнята молитва. Защото текстът на Господнята молитва, приет в Източната църква, както е даден от евангелист Лука, също има своята основа в някои древни кодекси (вж. бележката на Тишендорф към Лука 11, с. 561) и е много възможно в тези кодекси на Евангелието на Лука, където Господнята молитва е дадена в съкратен вид, да е предложен прочит, който е съществувал само в църквите, където са били написани тези кодекси. Всъщност Господнята молитва в началото е била записана еднакво в Евангелията на Матей и Лука. След това, на второ място, възможно е също така да се предположи – ако приемем за факт, че в Евангелието на Лука Господнята молитва има само пет прошения – че евангелист Матей е предал в своето Евангелие формулата на молитвата, а евангелист Лука само е изложил нейното съдържание в по-кратка форма, тъй като например изразът: “Да бъде Твоята воля” по същество е подобен на предходното прошение: “Да дойде Твоето царство”. Накратко, въпросът за първоначалната форма на Господнята молитва в Евангелието на Лука все още не може да се смята за окончателно решен. Всъщност не може да се пренебрегне и свидетелството на Codex Sinaiticus, в който е поместено прошението “Да бъде Твоята воля както на небето, така и на земята…”.

За обяснение на Господнята молитва вж. тълкуванието на Мат. 6:9 – 13.

Кой би ми дал криле гълъбови? – говори псалмопевецът Давид (Пс. 54:7). Осмелявам се да кажа същото: кой би ми дал ония криле, че да мога да въздигна ума си на висотата на тези слова и, оставайки земята, да премина разлетия посредата въздух, да достигна звездите и видя цялата им красота, но без да се спирам и на тях, извън всичко движимо и изменчиво, да достигна постоянното естество, неподвижната сила, направляваща и поддържаща всичко, що има битие; всичко, що зависи от незречимата воля на Божията Премъдрост. Отдалечавайки се мислено от онова, което е изменяемо и превратно, аз за пръв път ще мога да се съединя мислено с Непреложното и Неизменяемото, при това с най-близкото наименование, като кажа: Отче!

Във всяко прошение най-първо се иска благоволението на този, към когото се обръщат с молба, и след това се излага същината на молбата. Благоволението обикновено се поисква с похвала на онзи, от когото се иска, която се и поставя в началото на прошението. В този смисъл и Господ ни е повелил в началото на молитвата да възгласим: „Отче наш!“. В Писанието има множество изрази, посредством които се изказва хвала на Бога, но не намираме предписание към Израил да се обръща с „Отче наш!“. Наистина, пророците са наричали Бога Отец на израилтяните, например: „Аз възпитах и въздигнах синове, а те се побуниха против Мене“ (Ис. 1:2); „Ако Аз Съм баща, то де е почитта към Мене?“ (Мал. 1:6). Пророците са наричали така Бога, очевидно за да разобличат израилтяните, че те не са желаели да бъдат синове Божии, понеже са вършели грехове. Сами пророците не са се осмелявали да се обръщат към Бога като към Отец, тъй като са се намирали още в положение на раби, макар да са били предназначени за синовство, както казва апостолът: „наследникът, докле е млад, с нищо не се отличава от роб“ (Гал. 4:1). Това право е дадено на новия Израил – на християните; тям е отредено да бъдат чада Божии, и те са приели духа на синоположението, поради което и възкликват: Авва, Отче!“ (Римл. 8:15).