И помириса Господ приятно благоухание, и рече Господ (Бог) в сърцето Си: няма вече да проклинам земята заради човека, защото помислите на човешкото сърце са зло още от младините му; и няма вече да поразявам всичко, що живее, както направих;
И помириса Господ приятно благоухание, и рече Господ (Бог) в сърцето Си: няма вече да проклинам земята заради човека, защото помислите на човешкото сърце са зло още от младините му; и няма вече да поразявам всичко, що живее, както направих;
Първа книга Моисеева – Битие – глава 6 – стих 5
И видя Господ (Бог), че развратът между човеците на земята е голям, и че всичките им сърдечни мисли и помисли бяха зло във всяко време;
От Матея свето Евангелие – глава 15 – стих 19
защото от сърцето излизат зли помисли, убийства, прелюбодеяния, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули:
От Марка свето Евангелие – глава 7 – стих 21
Защото отвътре, от сърцето човешко, излизат зли помисли, прелюбодеяния, блудства, убийства,
Проф. А. П. Лопухин
„Не се съблазнявай от грубостта на израза – казва по този повод св. Йоан Златоуст – но, като признаеш, че причината за това снизхождение в думите е твоята собствена немощ, разбери оттук, че приношението на праведника е било приятно Богу…“ Затова и апостол Павел казва в своето послание: „Защото ние сме Христово благоухание Богу между спасяваните и погиващите: за едни – мирис смъртоносен за смърт, а за други – мирис животворен за живот“ (2 Кор. 2:15–16). Думите „приятно благоухание“, по по-точен превод от еврейски – reach hannichoach, следва да се предадат като: „мирис на умиротворение, успокоение“, като в самия анализ на понятията се открива сходство с името Ной, което означава „покой, успокоение“ (Бит. 5:29), откъдето се вижда като че ли изпълнение на пророчеството, вложено в неговото име.
Тази жертва на Ной, подобно на по-ранната жертва на Авел, несъмнено е била приятна на Бога не поради самата материя на приношението, а поради изразените при него чувства на вяра, благочестие и смирена покорност към Твореца. По същия начин на молитвите и милостините на вярващите се приписва сладко благоухание (Фил. 4:18; Откр. 5:8; 8:3–4; Пс. 140:2).
“няма вече да проклинам земята заради човека, защото помислите на човешкото сърце са зло още от младините му; и няма вече да поразявам всичко, що живее, както направих”;
В тези думи очевидно се дава тържествено уверение от самия Бог за неповторимостта на подобно всеобщо (универсално за цялото човечество и всички живи същества) наказание. Но самата му мотивировка на пръв поглед изглежда донякъде неясна: сякаш се повтаря същият мотив, който е послужил като главна причина за потопа (Бит. 6:5, 12–13), и тук същият факт се използва като основание за противоположно отношение към света.
По-внимателното съпоставяне на тези два паралела в контекста на повествованието обаче разкрива съществена разлика между тях.
В първия случай се казва по-общо и по-силно – че „всички мисли и помисли на сърцето им бяха зло през всяко време“ (Бит. 6:5), с което се характеризира не толкова наследствената, колкото преди всичко постоянната лична греховна нагласа, преминаваща, както се вижда от контекста, в горделиво потъпкване на нравствените устои и в неразкаяно упорство (Бит. 6:11).
В разглеждания от нас стих обаче става дума почти изключително за наследствената греховна повреденост, за която човек е сравнително по-малко отговорен, отколкото за съзнателната, лична греховност. А чрез принасянето на жертвата, за която току-що бе споменато, човек по най-ясен начин е показал, че неговата лична нагласа значително се е подобрила – че макар поради греховната немощ на природата си да продължава да греши, той всеки път съзнава своето падение и често изпитва дълбока скръб за него, отправяйки молба към Бога за помилване, израз на което са различните жертви. Такава промяна в състоянието на човешкото сърце създава напълно достатъчни основания и за промяна в божественото отношение към него.
„Преди правосъдието се проявяваше всеобщо, а милосърдието – частно (в историята на потопа и Ной); отсега нататък правосъдието ще се проявява частно – както например над Содом, над фараона, а милосърдието ще бъде всеобщо“ (св. Филарет Московски).
Оттук става напълно естествено и разбираемо посочването на наследствената греховна повреденост на човека като основание за снизходително отношение към неговата греховност – греховност, с която човек изразява (чрез жертвите) желанието си да се бори според слабите си сили.