Първа книга Моисеева – Битие – глава 5 – стих 3

Виж как (Моисей) употреби същите думи, които употреби и в началото, за да ни внуши, че за онези поколения, като за недостойни, дори не смята за нужно да спомене, а започва родословието с новородения – именно със Сит, за да познаеш и оттук колко Бог се грижи за човешкия род и как се отвръща от човеконенавистниците.

Моисей мълчи за тях, сякаш те дори не са живели, и с това ни дава да разберем колко голямо зло е грехът и как обичащите го причиняват на себе си най-голяма вреда. Тези хора биват изключени от родословния списък и, ако изобщо се споменават, то е само за да бъде тяхното нечестие изобличено за позор и да послужи като назидание за бъдещите поколения. …

Тук Моисей казва: „по свой образ и по свое подобие“, т.е. (Адам роди син), еднороден на родилия го, със същите добродетелни качества, който чрез делата си явява в себе си образа на баща си и със своята добродетел може да възмезди за престъплението на по-големия (син). Тук Писанието, казвайки „по свой образ и по свое подобие“, не ни съобщава за телесни черти, а за душевното състояние, за да знаем, че този син (Сит) няма да бъде същият (като Каин).

Изброявайки родовете в племето на Каин и завършвайки разказа за беседата на Ламех с неговите жени, Моисей преминава към изброяването на родовете в племето на Сит и, като започва от Адам, казва: „И поживя Адам сто и тридесет години и роди син по своя образ и по свое подобие“ (Бит. 5:3, κατὰ τὴν ἰδέαν αὐτοῦ καὶ κατὰ τὴν εἰκόνα αὐτοῦ).

В Сит, който във всичко беше подобен на Адам, ни е представено подобието на Сина Божий, Който е образ на родилия Го Отец – както Сит е образ на родилия го Адам. А когато на Сит се роди Енос, тогава, както казва Писанието, „започнаха да се назовават с името Господне“ (Бит. 4:26), тоест понеже Сит се отдели от рода на Каин, неговият род започна да се нарича с името Господне, или праведен народ Господен.

При излагането на самата родословна таблица библейският автор, започвайки от Адам, винаги спазва един и същ ред: след като назове името на даден патриарх, той посочва възрастта му в момента, когато му се ражда следващият член от генеалогията; след това определя броя на годините от останалия му живот, прави общо заключение за неговото дълголетие и завършва всичко това със споменаване на неговата смърт.

В някои хронологически дати, главно свързани с времето на раждането на сина на този или онзи патриарх, се забелязва несъответствие между руския и славянския текст, произлизащо от различията между еврейската и гръцката Библия. Това различие, по всяка вероятност, е с напълно случаен произход (внесено от някой преводач или преписвач) и във всеки случай няма никакво сериозно значение за същността на вярата. То само нагледно доказва очевидната истина, че в Библията няма точна хронология, а наличната е по-скоро условна и относителна и, поне в някои свои части, вероятно е внесена по-късно.

Друг, още по-важен въпрос, свързан с тази допотопна генеалогия, е въпросът за поразителното дълголетие на нейните членове, достигащо почти до едно хилядолетие. За разлика от тенденциозните рационалистични опити да се подкопае вярата в патриархалното дълголетие, неговото признаване разполага с цяла редица действителни доказателства. На първо място за това свидетелства предишното райско безсмъртие на човека: макар чрез грехопадението човек да е изгубил този божествен дар, заразата на смъртността е могла само постепенно да разрушава първичната здравина на организма. Освен това, аналогията между патриархалния период и детството на човека сочи същото: патриархално-допотопната епоха е била своеобразно „детство“ в живота на човечеството, време на особено богатство, цялостност, плодовитост и свежест както на духовните, така и на физическите му сили.

Справедливостта на това твърдение в известна степен се потвърждава от цяла редица паралелни предания на други древни народи, записани от египетския жрец Манефон, финикийския – Мох, халдейския – Берос и др. Накрая, важно потвърждение, а заедно с това и най-добро обяснение на факта на патриархалното дълголетие, е очевидното действие на Божия Промисъл, Който чрез него е осъществявал високи религиозни цели: съхраняване на религиозната истина, разпространение на човешкия род и утвърждаване на основните елементи на религията, морала и културата.

“И роди син по свое подобие и по свой образ и му даде име Сит”. С тези думи достатъчно ясно се утвърждава вродеността на основните духовно-физически свойства на човешката природа; по силата на това върху потомството на Адам са преминали както чертите на заложения в неговата природа Божи образ, така и свойствата на онова греховно подобие, което помрачи този божествен образ в събитието на грехопадението (Бит. 1:26, 3:19; Рим. 5:12).