Първо послание на св. ап. Павла до Коринтяни – глава 12 – стих 26

А сега трябва да говоря за онова, към което ме подтиква състраданието към собствената ми плът и собствената ми немощ, когато гледам страданията на другите. Трябва да ви кажа, братя, че сме длъжни да се грижим за тялото, този сродник и съслужител на душата (защото, макар понякога да съм го обвинявал като враг заради страданията, които понасям чрез него, пак го обичам като приятел заради Онзи, Който ме е съединил с него).

И трябва да се грижим за телата на нашите ближни не по-малко, отколкото всеки се грижи за своето собствено – независимо дали самите ние сме здрави или изнурени от същата болест.

Защото всички сме едно в Господа – богат ли е някой или беден, роб или свободен, здрав или болен по тяло; всички имаме една глава – Христос, от Когото е цялото тяло. И както членовете са един за друг, така и всеки от нас е за другите, и всички сме за всички.

Затова не бива да пренебрегваме и да оставяме без грижа онези, които са изпаднали в общата за всички немощ. Напротив, не толкова трябва да се радваме на здравето на своето тяло, колкото да скърбим за телесните страдания на нашите братя, и да считаме човеколюбието към тях за единствен залог за нашата телесна и духовна безопасност.

Бог е устроил и човешкото тяло именно така, а не иначе, за да няма в него разцепления между членовете, а напротив, всеки член да се грижи за благополучието на другите членове. Тяхното здраве и техните страдания, от своя страна, трябва да се отразяват и върху останалите членове.

По същия начин и членовете на Църквата трябва, като избягват разделенията, да живеят в единение и всичко, което се случва с техните братя, да приемат като нещо, което има най-живо и непосредствено отношение към собствените им интереси.