На пръв поглед изглежда, че апостолът противоречи на Христовата заповед: „не съдете…“ (Мат. 7:1). Но Христос забранява онова злостно и самонадеяно осъждане, при което човек обвинява ближния си само на основата на предположения и се опитва да „отгатва“ скритите му намерения. Такъв вид осъждане отхвърля и ап. Павел (1 Кор. 4:5). В разглеждания случай обаче апостолът говори за нещо различно. Той съветва, и дори задължава, християните да извършват трезва и отговорна оценка на поведение, което явно нарушава установения християнски ред....
На пръв поглед изглежда, че апостолът противоречи на Христовата заповед: „не съдете…“ (Мат. 7:1). Но Христос забранява онова злостно и самонадеяно осъждане, при което човек обвинява ближния си само на основата на предположения и се опитва да „отгатва“ скритите му намерения. Такъв вид осъждане отхвърля и ап. Павел (1 Кор. 4:5).
В разглеждания случай обаче апостолът говори за нещо различно. Той съветва, и дори задължава, християните да извършват трезва и отговорна оценка на поведение, което явно нарушава установения християнски ред. Това разграничаване между добро и зло не трябва да се извършва с дух на осъждане, а с грижа и любов, като целта е да се намерят средства човекът да бъде върнат на правилния път („за да бъде духът спасен“ – ст. 5).
Така се различават два вида „съд“: първият, забраненият, е движен от злорадство и злоба; вторият, позволеният и необходим, е придружен от смирение и печал (ст. 2).
„Махнете, прочее…“ Апостолът, позовавайки се на принцип, залегнал и в Мойсеевия закон (Вт. 17:7; 22:21; 24:7), заповядва от християнската общност да се отстраняват онези, чието поведение разрушава нейния живот и чистота. Средствата за това вече са посочени: молитвен плач пред Бога, молба Той да отдели от общността такива хора (ст. 2), както и личен отказ от общение с тях (ст. 11).
Други форми на църковна дисциплина апостолът не споменава тук, дори ако такива съществуват. Що се отнася до увещанията и братското изправяне, които според Христос трябва да предшестват църковния съд (Мат. 18:15–20), апостолът просто не намира за нужно да ги напомня в дадения контекст.
Проф. А. П. Лопухин
На пръв поглед изглежда, че апостолът противоречи на Христовата заповед: „не съдете…“ (Мат. 7:1). Но Христос забранява онова злостно и самонадеяно осъждане, при което човек обвинява ближния си само на основата на предположения и се опитва да „отгатва“ скритите му намерения. Такъв вид осъждане отхвърля и ап. Павел (1 Кор. 4:5).
В разглеждания случай обаче апостолът говори за нещо различно. Той съветва, и дори задължава, християните да извършват трезва и отговорна оценка на поведение, което явно нарушава установения християнски ред. Това разграничаване между добро и зло не трябва да се извършва с дух на осъждане, а с грижа и любов, като целта е да се намерят средства човекът да бъде върнат на правилния път („за да бъде духът спасен“ – ст. 5).
Така се различават два вида „съд“: първият, забраненият, е движен от злорадство и злоба; вторият, позволеният и необходим, е придружен от смирение и печал (ст. 2).
„Махнете, прочее…“ Апостолът, позовавайки се на принцип, залегнал и в Мойсеевия закон (Вт. 17:7; 22:21; 24:7), заповядва от християнската общност да се отстраняват онези, чието поведение разрушава нейния живот и чистота. Средствата за това вече са посочени: молитвен плач пред Бога, молба Той да отдели от общността такива хора (ст. 2), както и личен отказ от общение с тях (ст. 11).
Други форми на църковна дисциплина апостолът не споменава тук, дори ако такива съществуват. Що се отнася до увещанията и братското изправяне, които според Христос трябва да предшестват църковния съд (Мат. 18:15–20), апостолът просто не намира за нужно да ги напомня в дадения контекст.