Послание на св. ап. Павла до Римляни – глава 7 – стих 7

Апостолът казал много неща, които биха могли да изглеждат като обвинение срещу закона: например – „грехът не бива да господарува над вас, защото вие не сте под закона, а под благодатта“ (Рим. 6:14); или: „законът биде привнесен, за да се умножи престъплението“ (Рим. 5:20); и още: „по старата буква“ (Рим. 7:6). Затова, за да отстрани подобно подозрение, той поставя възражение под формата на въпрос: „Какво да кажем тогава? Нима законът е грях?“

След това веднага дава отговор. Първо отрицателен, както обикновено прави, когато става дума за нещо крайно нелепо. А после привежда и доказателства. „Законът не е грях, казва той, а указател за греха. Аз не бих познал, що е пожелание, ако законът не беше казал: не пожелавай.“

Но възниква въпрос: как тогава настъпил потопът? Как е изгорен Содом, ако преди закона хората не са знаели, че пожеланието е зло? Знаели са и тогава, но не в такава сила, защото пожеланието не е било още усилено. Затова и съзнанието за него не е било толкова ясно, както стана след даването на закона. Първоначално хората познаваха пожеланието само чрез естествения закон, а по-късно и чрез писания закон. Именно тогава то се превърна в основание за по-голямо осъждане. Но това не дойде от учението на закона, а от безгрижието на онези, които не обръщаха внимание на неговите предписания – както апостолът ще покаже и по-нататък.

Но в какъв смисъл Законът се оказва пречка за човека по пътя към праведността? Разбира се, не в смисъла, че той поражда грехове, които човек иначе не би извършил. Не, чрез своите изисквания Законът пробужда съпротивителната сила на греха, който дотогава е лежал скрит в човешката природа – и този грях умъртвява човека. Значи виновен за смъртта на човека (духовната смърт) е не Законът, а грехът. Целите на Закона по отношение на човека са сами по себе си свети.

В стихове 1–6 от седма глава апостолът поставя Закона и греха в толкова тясна връзка помежду им, че може да възникне съмнението: „Да не би Законът сам по себе си да е нещо зло?“ („Нима Законът е грях?“). Апостолът отговаря отрицателно. Законът не е грях, а само разкрива, че човек стои в греха; той открива на човека собствената му греховност.

„Аз узнах греха не иначе“ – тоест, не бих разбрал за съществуването на греха в мен (ср. Рим. 3:20).

„защото и похотта (ἐπιθυμίαν) не бих познал“. По-точно “пожеланието”. Апостолът посочва конкретен случай, за да докаже общото си твърдение: той е разбрал за съществуването на греха в себе си именно защото една от заповедите ясно сочела пожеланието, което иначе би му изглеждало нормално, като нещо грешно.

„не бих познал“. По-точно: „не бих забелязал“ (ούκ ήδειν).

Пожеланието, тоест стремежът на душата към неща, които могат да я удовлетворят, е толкова присъщо на човешкото сърце, че без Закона съвестта не би го забелязала като нередно. Законът обаче сочи пожеланието като знак на противене на Бога. Така именно десетата Божия заповед (Изх. 20:17; Втор. 5:21, οὐκ ἐπιθυμήσεις) определя пожеланието, силното, страстно желание като нещо ненормално и с това довежда вярващия евреин (апостолът говори именно като евреин) до съзнание за собствената му греховност.

Значи според апостола евреинът открива в себе си присъствието на грях и на пожелания едва когато пред съзнанието му застава конкретната заповед на Закона, която ги забранява. Но не противоречи ли това на факта, че и между езичниците, които не са имали заповедите на Мойсеевия закон, все пак е съществувало съзнание за човешка греховност? За това говорят например Тукидид, Диодор, Епиктет, Сенека и др. (виж у Мышцын, с. 41–42, бел.). Но разликата между езическото разбиране за греха и учението на Павел е огромна. Езичниците не са смятали, че грехът е вкоренен в самата човешка природа, нито че тази греховност предизвиква Божия гняв.

Заповедта, която забранява не само съзнателните решения, противоречащи на Божия закон, но дори осъжда и непосредствените, несъзнателни влечения на сърцето, предшестващи тези решения, е била непозната за езическия свят. Държавният закон и философската етика осъждали или външните престъпления, или постъпките, произтичащи от свободната воля на човека. Но те не прониквали в дълбините на човешкото същество, там, където свободната воля още не се проявява. (Йоан Златоуст върху 13-ти стих)