Послание на св. ап. Павла до Римляни – глава 7 – стих 13

Законът, казва апостолът, не стана за мен причина за смърт, но грехът ме умъртви, за да се открие какво зло е грехът и че той, въпреки лекуването чрез закона, се е влошил. Под грях, както вече посочихме, трябва да разбираме и волята, склонна към удоволствие, и устрема към злото, и самия дявол, и онова действие, увлечено от наслаждението. Да благодарим на Христос, Който ни освободи от това зло!

Така грехът става „извънредно греховен“ чрез заповедта.

Каква погибел е грехът, това се разкри чрез заповедта, защото грехът използва заповедта, за да доведе до смърт. Подобно е и при някоя болест: когато тя чрез лекарски средства се влоши още повече, можем да кажем, че е проявила своята злокачественост именно чрез лекарското изкуство, макар от самото него да не е получила никаква полза.

Апостолът усеща нужда да формулира още по-точно решението на поставения от него проблем. Може ли доброто – спасителното по своята същност, да се превърне в причина за смърт, т.е. за най-голямото зло (в смисъла на стих 10)? Съвсем не, отговаря апостолът. Смъртта на човека е причинена не от доброто, а от греха.

Грехът направи това, за да се прояви като грях в истинската си същност (ἵνα φανῇ – по-точно „за да се яви като грях“), показвайки своята отвратителност, когато причинява смърт, върховното зло, чрез нещо, което само по себе си е благо.

Всичко това е необходима подготовка за делото на изкуплението: хората трябваше ясно да видят гибелното влияние на своя досегашен „водач и приятел“ – греха. Той превърна Божието благословение – закона, в проклятие. Възможно ли беше след това човек да остане в общение с него?

„грехът да стане“ (ἵνα γένηται) – израз, паралелен на предходното „за да се яви“. Грехът трябваше да застане пред очите на човека във всичката си гнусота („извънредно греховене“), и той наистина се яви такъв, злоупотребявайки със самата Божия заповед.