От Матея свето Евангелие – глава 23 – стих 27

А когато ние, удостоени да бъдем храм на Бога, внезапно се превръщаме в гробове, които вместо благоухание съдържат зловоние, това е най-голямото бедствие. Да бъдеш гроб ти, в когото е живял Христос, в когото е действал Светият Дух, в когото са се извършили толкова тайнства – наистина какво нещастие е това!

Какъв плач и ридание заслужава това, когато членовете Христови се превръщат в гроб, пълен с нечистота!

Помисли си: как си се родил, с какво си бил удостоен, каква дреха си получил, как си бил направен храм – нетленен, прекрасен, украсен не със злато или бисери, а със Светия Дух, Който е несравнимо по-ценен от всичко друго.

Помисли още: в града не позволяват дори един гроб с мъртвец да остане вътре. Затова и ти не можеш да влезеш в горния град (небесния Йерусалим). Ако това е забранено тук, то още повече там.

Или, по-добре: дори тук, ако някой би започнал да носи мъртво тяло със себе си, всички биха му се смели и отбягвали от него. Кажи ми, ако някой навсякъде влачи мъртвец със себе си, няма ли всички да се отвратят и да избягат от него?

Така трябва да разсъждаваш и за себе си. Защото ти носиш нещо още по-ужасно – душа, умъртвена от греховете, душа, предадена на разложение.

Кой ще се смили над такъв човек? Ако ти сам не жалиш душата си, ще има ли някой друг, който да съжали човек, който сам е станал най-страшен и гибелен враг на самия себе си?

Беседи върху евангелието от Матей, 73

С право телата на праведниците се наричат храмове, защото в тялото на праведния царува и ръководи душата, подобно на това как Бог обитава в храма. Или по-точно: защото сам Бог обитава в телата на праведните.

А телата на грешниците се наричат гробове на мъртъвци,
понеже душата в тялото на грешника е мъртва – не може да се нарече живо онова, което не носи в себе си нищо живо или духовно.

Самата смърт обитава в телата на грешниците. И както затвореният гроб изглежда красив отвън, а когато бъде отворен е ужасяващ, така и онези, които се преструват на добри, докато не бъдат разкрити, получават похвала,
но щом се разобличат, стават отвратителни.

Кажи ми тогава, лицемерецо:  ако е толкова добро нещо да си добър – защо не искаш наистина да бъдеш такъв, какъвто искаш само да изглеждаш? А ако е толкова лошо да бъдеш зъл – защо допускаш да бъдеш такъв, какъвто никога не би пожелал да изглеждаш?

Защото това, което е срамно дори да изглеждаш, е още по-срамно да бъдеш, а това, което е похвално да изглеждаш, е още по-достойно да бъдеш. Затова или бъди онзи, за когото се представяш, или се представяй за онзи, който наистина си.

PG 56:885.

При Лука изречението, поставено в друга връзка, има различен смисъл от този при Матей. Там лицемерите са оприличени на скрити гробове, по които хората ходят и не знаят, и вследствие на това незнание – което трябва да се подразбира в Лука – се оскверняват. В Матей гробниците не са скрити, а напротив – видими за всички и красиви, но вътре са пълни с кости и всякаква нечистота. Не е трудно да се разберат думите на Спасителя тук. Всички знаем колко красиви са гробовете, които се украсяват с различни предмети, като по този начин се отдава последна почит на починалия.

Но въпреки всички видове външна украса, никой ковчег, разбира се, не е привлекателен, иначе не би бил заровен в земята, за да се скрие от човешките очи и да се спестят на хората постоянните размисли за тъжните последици от човешкия грях. Евреите са имали малко по-различно отношение към мъртвите, отколкото ние. Докосването по принцип до мъртвите, до трупа или до ковчега е имало за последица оскверняване за седем дни (Числ. 19) и за очистване е било необходимо поръсване с прясна вода от съда, в който е била поставена пепел от червена юница, пазена за обществото на Израилевите синове. За да се предпазят от оскверняване, надгробните камъни се белязвали с гасена вар (кония). По времето на Христос това обикновено се правело в края на зимата, на първи Адар (“Шекалим”, I, 1; вж. Талмуд, пер. Переферкович. Т. 2). Така Спасителят се позовава тук на обичаите, много разпространени по онова време сред евреите.

Трябва да се отбележи, че Христос не е имал нужда да говори за самите гробове. Той използва метафората, за да характеризира хората; не за ковчезите, а за хората е можело да се каже, че приличайки на „варосани гробници“ по своето вътрешно съдържание, те външно понякога биват много красиви. Мнозина лицемери успяват да развият по време на молива и богослужение такива артистични прийоми, че човек не може да не се удиви на тяхната изящна красота. Но в живота това не пречи на такива хора да бъдат „варосани гробници“.