Под Царството Божие тук трябва да разбираме Божието промишление за нас. „Човекът“ е Сам Бог, станал заради нас човек. Той хвърли „семето в земята“, тоест евангелската проповед. След като го хвърли, „спи“, тоест възнесе се на небесата; но все пак „става и нощем, и денем“. Защото макар Бог на пръв поглед да „спи“, т.е. да търпи дълго, Той пак се надига: надига се нощем, когато чрез изкушения ни пробужда към познанието Си; надига се денем, когато изпълва живота ни с...
Под Царството Божие тук трябва да разбираме Божието промишление за нас. „Човекът“ е Сам Бог, станал заради нас човек. Той хвърли „семето в земята“, тоест евангелската проповед. След като го хвърли, „спи“, тоест възнесе се на небесата; но все пак „става и нощем, и денем“. Защото макар Бог на пръв поглед да „спи“, т.е. да търпи дълго, Той пак се надига: надига се нощем, когато чрез изкушения ни пробужда към познанието Си; надига се денем, когато изпълва живота ни с радости и утешения.
Семето расте сякаш без Неговото знание, защото сме свободни и от нашата воля зависи дали това семе ще расте или не. Не по принуда даваме плод, а доброволно – тоест принасяме плод от самите себе си. Първоначално, когато сме младенци и още не сме достигнали мярката на Христовата възраст, ние израстваме като „зеленина“, показвайки начатък на добро; след това – като „клас“, когато вече можем да устояваме и на изкушения, защото класът се свързва с възли, стои изправен и е достигнал по-голямо развитие; а после в класа се образува „пълното зърно“ – това е, когато човек принася плода на съвършенството.
И когато настъпи „жътвата“, тогава „сърпът“ събира плодовете. Този „сърп“ е Божието Слово, а „жътвата“ – времето на края.
Втората притча – за семето, което, след като е хвърлено в земята, израства след това без участието на земеделеца – очевидно изобразява постепенното, правилно узряване на Божието Царство в душата на човека, който е приел учението на Христос. Проповедниците на Евангелието, които хвърлят семената на вярата в душите на хората, вече не могат да видят как точно тези семена израстват в класове, които накрая ще бъдат пожънати и събрани в Божието царство. Всяко безпокойство от страна на земеделеца, докато семето...
Втората притча – за семето, което, след като е хвърлено в земята, израства след това без участието на земеделеца – очевидно изобразява постепенното, правилно узряване на Божието Царство в душата на човека, който е приел учението на Христос. Проповедниците на Евангелието, които хвърлят семената на вярата в душите на хората, вече не могат да видят как точно тези семена израстват в класове, които накрая ще бъдат пожънати и събрани в Божието царство. Всяко безпокойство от страна на земеделеца, докато семето е в земята, е напълно излишно. По същия начин и апостолите, които в по-голямата си част са били галилеяни и поради това са били склонни да вземат особени мерки от своя страна за разширяването на Божието Царство, трябвало да бъдат спокойни и да не се тревожат при мисълта какво ще се случи с проповядваното от тях Христово учение. В подходящото време, с Божията помощ, то ще даде плод и ще бъде полезно – това е основната мисъл на притчата.
Блаж. Теофилакт Български (Охридски) (1055 – 1107)
Под Царството Божие тук трябва да разбираме Божието промишление за нас. „Човекът“ е Сам Бог, станал заради нас човек. Той хвърли „семето в земята“, тоест евангелската проповед. След като го хвърли, „спи“, тоест възнесе се на небесата; но все пак „става и нощем, и денем“. Защото макар Бог на пръв поглед да „спи“, т.е. да търпи дълго, Той пак се надига: надига се нощем, когато чрез изкушения ни пробужда към познанието Си; надига се денем, когато изпълва живота ни с радости и утешения.
Семето расте сякаш без Неговото знание, защото сме свободни и от нашата воля зависи дали това семе ще расте или не. Не по принуда даваме плод, а доброволно – тоест принасяме плод от самите себе си. Първоначално, когато сме младенци и още не сме достигнали мярката на Христовата възраст, ние израстваме като „зеленина“, показвайки начатък на добро; след това – като „клас“, когато вече можем да устояваме и на изкушения, защото класът се свързва с възли, стои изправен и е достигнал по-голямо развитие; а после в класа се образува „пълното зърно“ – това е, когато човек принася плода на съвършенството.
И когато настъпи „жътвата“, тогава „сърпът“ събира плодовете. Този „сърп“ е Божието Слово, а „жътвата“ – времето на края.