И излезе умрелият с повити ръце и нозе в погребални повивки, а лицето му забрадено с кърпа. Иисус им казва: разповийте го и оставете го да ходи.
И излезе умрелият с повити ръце и нозе в погребални повивки, а лицето му забрадено с кърпа. Иисус им казва: разповийте го и оставете го да ходи.
Няма посочени паралелни места.
Проф. А. П. Лопухин
„извика с висок глас“. След това, като извисил особено много своя глас, сякаш и да бъде чут от мъртвия Лазар (срв. Иоан 5:25, 29), Христос заповядал на Лазар „да излезе вън“ от гроба. Мъртвият излязъл, но тъй като му било трудно да пристъпва с нозе, стегнато повити с пелени, то Господ наредил на онемелите от почуда зрители да развържат възкръсналия.
В молитвата, с която тук Христос се обръща към Отца, някои критици виждат основание да не да признават Христос за Лице с Божествена природа. „Възможно ли е – отбелязва, например Байшлаг, Бог да се моли на Бога? Ако има нещо, което, макар и вътрешно да обединява човека с Бога, но едновременно с това и най-много ги отличава един от друг, то това е молитвата, молбата, религията, чрез която се определят отношенията на човека към Бога, а в никакъв случай на Бога към Бога” (вж. цитата при Знаменский, с. 326). Но молитвата на Христос има съществена разлика от молитвите на обикновените хора. Може ли някой човек, на първо място, да се обърне към Бога като към своя баща в молитва? Ние се молим на нашия Отец, Отец на всички хора, без да си приписваме изключителното право да наричаме Бога единствено наш Отец. В същото време Христос се обръща към Бога именно като към Свой Отец в изключителния смисъл на думата. Освен това в молитвата Си Той разговаря с Бога като с равен на Него по природа и има пълна увереност, че всичко, за което се моли, непременно ще бъде изпълнено (за молитвата по повод идващите страдания – вж. тълкуванието към Иоан 12:27 – 28).
Трябва да отбележим, че след разказа за Христовото възкресение нито един друг евангелски разказ не е предизвикал толкова много спорове сред тълкувателите, колкото разказът на Йоан за възкресяването на Лазар. Мнозина продължават да твърдят, че този разказ не отговаря на историческата действителност, че е съставен от автора на четвъртото евангелие (със сигурност, от гледна точка на тези тълкуватели, не от апостол Йоан) въз основа на разказите за възкресението на дъщерята на Иаир (Мат. 9:18 и др.) и за възкресението на сина на вдовицата от Наин (Лука 7:11 и сл.), поместени в синоптичните евангелия.
Основното основание за съмнение в историческата достоверност на разказа на Йоан за възкресяването на Лазар е, че нито един от синоптиците не споменава това събитие, а такова събитие – казва съвременната критика – не би могло да остане без тяхното внимание.
Но това възражение едва ли е толкова съществено. Защо синоптиците непременно трябва да съобщят за това чудо? Случаите на възкресяването на мъртви, за които съобщават синоптиците, са също толкова удивителни, колкото и възкресяването на Лазар. А освен това, доколко е вярно твърдението, че именно това чудо станало повод за осъждането на Иисус Христос на смърт? Ако е така, то действително би било странно синоптиците да не разкажат него там, където започват да описват историята на Христовите страдания. Всъщност това чудо само по себе си не е имало толкова решаващо значение за участта на Христос, тъй като враговете Му вече отдавна били взели решението да Го заловят и умъртвят. Затова именно и синоптиците не са счели за необходимо да споменават и за това събитие. И накрая, както евангелист Йоан (Иоан 21:25), така, разбира се, и синоптиците не са могли да предадат всички събития от живота на Христос. Никой от тях не съобщава, например, за такова забележително събитие като явяването на Христос след Неговото възкресение на петстотин християни наведнъж, за което говори апостол Павел (1 Кор. 15:6). И ако само Йоан споменава за възкресяването на Лазар, то е, защото искал да покаже, че Христос, Който отивал на смърт, въпреки това е и остава Господар на живота и смъртта и че Той не е загубил Своята власт да възкресява, която е имал по-рано.