Първо послание на св. ап. Павла до Коринтяни – глава 9 – стих 27

„Изнурявам… тялото си“. Ето противника, срещу когото са насочени ударите на апостола! Той има предвид своя телесен организъм (не плътта като седалище на греха), който подлага на всякакви лишения, за да го направи послушно оръдие в своите ръце. Вместо „усмирявам“, или по-точно „повалям с удар на юмрука“ (ὑποπιάζω – от υπο и πιέσω ), някои кодекси четат: „разбивам“ или „правя синини под очите“ (ὑπωπιάζω – от υπο и ώπια, от ορσάω). Изглежда, че второто четене по-добре съответства на предходния израз: „боря се“. Апостолът обозначава с тази дума (ὑπωπιάζω) всички лишения, на които е подлагал своето тяло – нощния труд за изкарване на прехраната и др. (срв. 2 Кор. 6:4–5; 11:23–27; Деян. 20:34–35).

„да не би, като проповядвам на другите, сам негоден да стана.“ Но всички тези подвизи на апостола в неговите очи не са нещо особено. Това е само необходимост. Без тях той сам би могъл да се лиши от наградата, към които насърчава другите християни.

Християнският пастир, който се стреми да спасява другите, не бива да забравя и за собственото си спасение, което изисква от него лични подвизи на въздържание. И не само той, като глашатай, който призовава към борба („проповядвам“ – κηρύσσω), но и всички християни трябва да помнят, че животът на християнина трябва да бъде постоянна борба, дори и с естествените му склонности, щом за човека възникне опасност да се увлече по желанията на света.

Борбата със „стария човек“ (Рим. 6:6) трябва да се води с неотслабваща енергия през целия живот на християнина и при това разумно, по всички правила на духовната борба, за да се достигне желаният успех.