Първо послание на св. ап. Павла до Коринтяни – глава 9 – стих 1

Апостол Павел в Коринт имал немалко противници (срв. 2 Кор. 12:11–18), които оспорвали и подкопавали неговия авторитет като апостол. Дори обстоятелството, че той не искал да ползва възнаграждение за своите проповеднически трудове, неговите противници обръщат срещу него, виждайки в това доказателство, че сам той не се е смятал за равен на другите Христови апостоли. Заради такива нападки апостолът най-напред доказва, че е истински апостол, особено за коринтяните, че той има всички права на апостол и има право да ползва от издръжка от коринтската община, както всеки трудещ се, както например свещеникът, който служи при олтара, се ползва от доходите на олтара, макар че в действителност апостолът не се е възползвал от това право, за да не постави пречка за своята проповед за Христос.

Още в последните стихове на предходната 8 глава апостолът казва, че заради ползата на своите братя ще прояви себеотрицание. Сега той развива тази мисъл, но  посочва, че се отказва доброволно от нещо, на което действително има право.

„Не съм ли апостол?“ Изглежда, че този въпрос по-правилно би било да се постави, съгласно много древни ръкописи, на второ място, а на първо да стои въпросът: „не съм ли свободен?“ Така преходът от 8 към 9 глава е по-последователен. В предходната глава той се обръща към хора, силни във вярата, които се гордеели със своята свобода като християни. В тази глава той се сравнява с тях и ги пита дали те признават и у него такава свобода, след което посочва, че действително е апостол Христов. Тъй като когато са избирали апостол на мястото на предателя Юда е било поставено изискване новият апостол да бъде от числото на постоянните спътници на Христос (Деян. 1:22), сега Павел подчертава, че и той е „видял“ Иисус Христос – има предвид по време на пътуването си за Дамаск. Това видение, както е известно, е представлявало посвещение в апостолско достойнство от Самия Христос. Апостолът при това нарича Христос „наш Господ“, за да Го обозначи като Глава на Църквата, Който единствен има право да призовава някого към апостолско служение (срв. Гал. 1:1 и Деян. 1:26). Това е първото доказателство за истинността на неговото апостолство.

“мое дело в Господа”. Но тъй като неговите противници можели да нарекат това видение игра на въображението, апостол Павел смята за нужно да приведе и второ доказателство за своето апостолство: той посочва основаната от него Църква в Коринт, която е неговото „дело“. В какво се състои силата на това доказателство? Апостолът, както сам казва във втора глава (ст. 1–2), е пристигнал в Коринт слаб и беззащитен. Можел ли той да се надява, че делото му тук ще има успех? Не. И все пак неговото дело се оказа трайно. Църквата в Коринт била основана и започнала да процъфтява. Кой му е помогнал в този случай, ако не Христос Господ, Който го е призовал?!