Съдържание на 12 глава. Какво представляват духовните дарования в християнството (ст. 1–3). Единството на духовните дарования при тяхното различие (ст. 4–13). Многообразието на дарованията и служенията в Църквата, подобно на многообразието на членовете в човешкото тяло (ст. 14–31) От 12 до 14 глава апостолът говори за т.нар. духовни дарове (χαρίσματα πνευματικά), които се проявявали преди всичко по време на богослужение. Оттук връзката на 12 глава с 11, където също става дума за богослужението, е напълно ясна. Но какво представляват тези...
Съдържание на 12 глава. Какво представляват духовните дарования в християнството (ст. 1–3). Единството на духовните дарования при тяхното различие (ст. 4–13). Многообразието на дарованията и служенията в Църквата, подобно на многообразието на членовете в човешкото тяло (ст. 14–31)
От 12 до 14 глава апостолът говори за т.нар. духовни дарове (χαρίσματα πνευματικά), които се проявявали преди всичко по време на богослужение. Оттук връзката на 12 глава с 11, където също става дума за богослужението, е напълно ясна. Но какво представляват тези духовни дарования?
Изразът „дарование“ (χάρισμα) означава способност, която се дава на човека чрез Божествената благодат (χάρις). Следователно този термин посочва преди всичко произхода на дарованието. Що се отнася до израза „духовен“ (πνευματικός от πνεῦμα), той определя разглежданото явление откъм неговата същност, като показва, че то произхожда от Светия Дух и се съсредоточава в духа на човека.
Църквата е Тяло Христово (вж. ст. 27), т.е. органът, чрез който Христос, след Своето възнесение на небето, осъществява на земята Своя план, подобно на това, както по-рано е изпълнявал намеренията Си чрез Своето собствено тяло. Възнеслият се Христос живее във вярващите чрез Своя Дух, и поради това вярващите стават дейни членове на Тялото Христово. Тяхната дейност обаче се основава на духовните сили, които Христос им дарява.
При това значение имат и собствените способности на човека: те се усилват под действието на Духа Христов и се насочват към служение на Божиите цели. Но докато духовният човек не достигне съвършена святост, той не може изцяло да се предаде на Бога и да Му служи, както трябва. Егоизмът, гордостта, суетността, лицемерието, лъжата, завистта и омразата значително изменят характера на духовните дарования (срв. 2 Кор. 7:1).
В Коринт влиянието на страстите и предразсъдъците на вярващите било особено силно. Хората, които притежавали духовни дарования, се стараели преди всичко да блеснат пред другите. Затова се ценели дарованията, които се проявявали в особено поразителни форми, а се пренебрегвали онези, които, макар и да носели голяма полза на Църквата, не се отличавали с външна ефектност. Главната заблуда на коринтяните обаче се състояла в това, че те смятали, че под въздействието на Божия Дух човек трябва да губи самосъзнание и че именно в тази загуба на самосъзнание се проявява силата на действието на Светия Дух.
Така се оформил възгледът, че учителят стои много по-ниско от пророка, а пророкът – по-ниско от говорещия на езици. Може да се каже, че коринтяните са издигнали такова правило: колкото повече дух (πνεῦμα), толкова по-малко разум (νοῦς). Подобна мисъл изразява и Платон във „Федър“: „На безумието дължим най-висшите блага“, а в „Тимей“: „Никой, който напълно владее разума си, няма истинско божествено вдъхновение“. Повод за такова схващане можели да дадат и някои места от Стария Завет (напр. Чис. 24:4; Ам. 3:8; Ос. 9:7).
Именно срещу това направление е трябвало да се бори апостол Павел: необходимо било да се вкара в русло могъщият, разбушувал се поток, а това изисквало от него извънредна енергия и мъдрост. Той обаче успешно разрешил стоящия пред него труден въпрос: първо в глава 12 разгледал въпроса от принципна гледна точка; след това в глава 13 посочил на коринтяните благотворния гений, под чиято закрила духовните дарования действали с полза, а именно любовта; и накрая, в глава 14, дал някои практически наставления, които християните, притежаващи духовни дарования, трябвало да спазват.
В първите три стиха се съдържа увод към разсъжденията за духовните дарования. Апостолът прокарва ясна разграничителна линия между истинските духовни дарования и сходните с тях явления на религиозен екстаз и посочва общ признак, по който може да се разпознае истинското християнско вдъхновение: благоговейното отношение на говорещия в дух към Иисус.
“Не искам”. По-точно: „но не искам“. Това „но“ има смисъла на противопоставяне спрямо последните думи на 11 глава. Апостолът отлага разговора за „другото“ до личната среща, но въпроса за духовните дарования смята за толкова важен, че пристъпва към неговото разглеждане още сега.
“за духовните дарования“. В гръцкия текст стои просто: „за духовното“ или „за духовните“ (περὶ τῶν πνευματικῶν). Някои тълкуватели виждат тук указание към духовни хора, други – към духовните дарования. Последното мнение, което споделя и руският превод, следвайки древните тълкуватели, изглежда по-естествено. Някои виждат тук указание към „духовното изобщо“, към “духовните неща”, т.е. и към дарованията, и към духовните мъже, и към духовното състояние на коринтяните и т.н. Но, съдейки по контекста на речта, апостолът не е имал предвид да говори тук „изобщо“ за явленията на духовния живот.
Проф. А. П. Лопухин
Съдържание на 12 глава. Какво представляват духовните дарования в християнството (ст. 1–3). Единството на духовните дарования при тяхното различие (ст. 4–13). Многообразието на дарованията и служенията в Църквата, подобно на многообразието на членовете в човешкото тяло (ст. 14–31)
От 12 до 14 глава апостолът говори за т.нар. духовни дарове (χαρίσματα πνευματικά), които се проявявали преди всичко по време на богослужение. Оттук връзката на 12 глава с 11, където също става дума за богослужението, е напълно ясна. Но какво представляват тези духовни дарования?
Изразът „дарование“ (χάρισμα) означава способност, която се дава на човека чрез Божествената благодат (χάρις). Следователно този термин посочва преди всичко произхода на дарованието. Що се отнася до израза „духовен“ (πνευματικός от πνεῦμα), той определя разглежданото явление откъм неговата същност, като показва, че то произхожда от Светия Дух и се съсредоточава в духа на човека.
Църквата е Тяло Христово (вж. ст. 27), т.е. органът, чрез който Христос, след Своето възнесение на небето, осъществява на земята Своя план, подобно на това, както по-рано е изпълнявал намеренията Си чрез Своето собствено тяло. Възнеслият се Христос живее във вярващите чрез Своя Дух, и поради това вярващите стават дейни членове на Тялото Христово. Тяхната дейност обаче се основава на духовните сили, които Христос им дарява.
При това значение имат и собствените способности на човека: те се усилват под действието на Духа Христов и се насочват към служение на Божиите цели. Но докато духовният човек не достигне съвършена святост, той не може изцяло да се предаде на Бога и да Му служи, както трябва. Егоизмът, гордостта, суетността, лицемерието, лъжата, завистта и омразата значително изменят характера на духовните дарования (срв. 2 Кор. 7:1).
В Коринт влиянието на страстите и предразсъдъците на вярващите било особено силно. Хората, които притежавали духовни дарования, се стараели преди всичко да блеснат пред другите. Затова се ценели дарованията, които се проявявали в особено поразителни форми, а се пренебрегвали онези, които, макар и да носели голяма полза на Църквата, не се отличавали с външна ефектност. Главната заблуда на коринтяните обаче се състояла в това, че те смятали, че под въздействието на Божия Дух човек трябва да губи самосъзнание и че именно в тази загуба на самосъзнание се проявява силата на действието на Светия Дух.
Така се оформил възгледът, че учителят стои много по-ниско от пророка, а пророкът – по-ниско от говорещия на езици. Може да се каже, че коринтяните са издигнали такова правило: колкото повече дух (πνεῦμα), толкова по-малко разум (νοῦς). Подобна мисъл изразява и Платон във „Федър“: „На безумието дължим най-висшите блага“, а в „Тимей“: „Никой, който напълно владее разума си, няма истинско божествено вдъхновение“. Повод за такова схващане можели да дадат и някои места от Стария Завет (напр. Чис. 24:4; Ам. 3:8; Ос. 9:7).
Именно срещу това направление е трябвало да се бори апостол Павел: необходимо било да се вкара в русло могъщият, разбушувал се поток, а това изисквало от него извънредна енергия и мъдрост. Той обаче успешно разрешил стоящия пред него труден въпрос: първо в глава 12 разгледал въпроса от принципна гледна точка; след това в глава 13 посочил на коринтяните благотворния гений, под чиято закрила духовните дарования действали с полза, а именно любовта; и накрая, в глава 14, дал някои практически наставления, които християните, притежаващи духовни дарования, трябвало да спазват.
В първите три стиха се съдържа увод към разсъжденията за духовните дарования. Апостолът прокарва ясна разграничителна линия между истинските духовни дарования и сходните с тях явления на религиозен екстаз и посочва общ признак, по който може да се разпознае истинското християнско вдъхновение: благоговейното отношение на говорещия в дух към Иисус.
“Не искам”. По-точно: „но не искам“. Това „но“ има смисъла на противопоставяне спрямо последните думи на 11 глава. Апостолът отлага разговора за „другото“ до личната среща, но въпроса за духовните дарования смята за толкова важен, че пристъпва към неговото разглеждане още сега.
“за духовните дарования“. В гръцкия текст стои просто: „за духовното“ или „за духовните“ (περὶ τῶν πνευματικῶν). Някои тълкуватели виждат тук указание към духовни хора, други – към духовните дарования. Последното мнение, което споделя и руският превод, следвайки древните тълкуватели, изглежда по-естествено. Някои виждат тук указание към „духовното изобщо“, към “духовните неща”, т.е. и към дарованията, и към духовните мъже, и към духовното състояние на коринтяните и т.н. Но, съдейки по контекста на речта, апостолът не е имал предвид да говори тук „изобщо“ за явленията на духовния живот.