Послание на св. ап. Павла до Римляни – глава 8 – стих 24

Понеже говори за бъдещи неща, в които мнозина не вярвали, апостолът насърчава: не се съмнявай ти, който вярваш, в думите, което ти казвам. От онова, което вече си получил, черпи увереност и за бъдещето. Както и преди — когато Бог ти даде велики дарове, без да принесеш нищо друго освен вяра, така и сега, уповавайки се на бъдещите блага, дръж се за същата тази вяра. Защото надеждата е истинска надежда само тогава, когато предметът ѝ е невидим; ако нещо вече се вижда, то защо да се надява човек на него? Затова не търси пълнотата тук, на земята: ние „очакваме с търпение“ бъдещето.

А когато чуеш думата търпение, знай, че тя предполага подвиг и духовен труд. Християнинът е призван да търпи и да устоява, очаквайки невидимото, което се постига чрез вяра.

Апостолът доказва, че копнежът на вярващите по осиновението се проявява именно чрез тяхната надежда.

“нашето спасение е в надежда”. Спасението, от една страна вече е факт (спасени сме – ἐσώθημεν, аорист), но от друга страна пълното спасение все още остава предмет на нашата надежда.

“надеждата за онова, което се вижда”. По-точно е (както е в гръцкия и славянския текст): „надежда, която вече се вижда“ (т.е. когато предметът на надеждата вече е пред очите). Такава „надежда“ не може да се нарече надежда. С това апостолът иска да каже на християните, които са били недоволни от своето сегашно положение: „Вие високо цените християнската надежда. Тя е една от трите най-важни добродетели (1Кор. 13:13). Но как тогава искате още тук, на земята, да получите пълното изкупление? Ако беше така, вие бихте се лишили от самата надежда – щяхте да сложите край на всяко очакване за по-добро бъдеще. Но ето, сега вие имате надежда, не се отказвате от нея, и именно с това свидетелствате, че очаквате още нещо в бъдеще, че нещо тук и сега ви липсва .“