Послание на св. ап. Павла до Римляни – глава 8 – стих 15

Апостолът казва, че онези, които се водят от Духа Божи, са Божии синове. Но понеже юдеите също си приписвали осиновението от Бога — „Синове възпитах и възвисих“ (Ис. 1:2), и още: „Израил е Моят син, Моят първороден“ (Изх. 4:22), апостолът показва каква е разликата между нашето осиновение и това на юдеите.

Юдеите, казва той, са приели „духа на робството“ — така нарича писмото на Закона, защото, макар и даден чрез Духа, той по същността си повече подхожда на роби. Затова след всяко престъпление следвали телесни наказания: побивания с камъни, изгаряния, заплахи — „меч ще ви изяде“ (Ис. 1:20). Оттам произлизат и земните награди, и обещанията за временни блага, и множеството външни, дребни заповеди, достойни за слуги, а не за свободни.

Затова, макар юдеите да се наричали Божии синове, те оставали роби. А ние се наричаме синове — като свободни и благородни. Нашите награди са небесни, нашето наследство е Царството небесно; и нашето наказание не е побиване с камъни или телесна разправа, както при юдеите, достатъчно е виновният да бъде отстранен от тайнствената трапеза, както баща наказва сина си.

И заповедите, дадени нам, са божествени и достойни за свободни: не гледай жена с нечист поглед, не се кълни, остави имота си заради Бога. Изпълняваме ги не от страх от наказание, а по вътрешно разположение и любов. Това личи и от факта, че мнозина сред нас вървят дори отвъд предписаното от заповедите.

Освен това, юдеите не са имали Духа, а ние сме обилно изпълнени с Неговата благодат.

Апостолът употребява еврейската дума „Авва“, защото така истинските Божии синове наричат своя Отец. Как така? – ще попиташ. — Нима и юдеите не са наричали Бога свой Отец? Писанието казва: „Забрави Бога, Който те е родил“ (Втор. 32:18), и още: „Не един ли Бог ни е създал?“ (Мал. 2:10), „Не един ли е у всички нас Отец?“ (Мал. 2:10).

Да, това е казано за юдеите, но сред тях не се е намерил нито един, който да нарича Бога Отец в молитва така, както всички ние Го наричаме след кръщението. И ако някой от тях все пак е произнасял това име, то е било от себе си, по човешко разбиране; а вярващите го изричат, водени от самия Дух.

Както познаваме духа на пророчеството по това, че който го има, предсказва бъдещето, така и духът на осиновението се познава по това, че който го е приел, нарича Бога свой Отец — не по навик или разсъдък, а по вдъхновение на Духа. И това, казва апостол Павел, е един от даровете на Светия Дух.

„не приехте духа на робство“ – юдеите преди Христос са се отнасяли към закона на Моисей като покорни раби, изпълнявайки заповедите му от страх пред наказанието. Изключения са били личности като Давид, който е намирал сладост в Божия закон (Пс. 118:103). Още по-силно езичниците са усещали своето унижение пред своите божества и са живели в постоянен страх пред суровите и мстителни идоли.

„духа на осиновлението“ (πνεῦμα υἱοθεσίας) – това е Духът, Който се явява едва в периода на осиновяването на хората от Бога, т.е. в християнската епоха. В нея Бог приема повярвалите в Христос като Свои чада и им дарява всички права на деца (Еф. 1:5). Затова е по-точно да се преведе не „чрез Когото викаме“, а „в Когото викаме“ (ἐν ᾧ). Именно Духът е Този, Който движи цялата вътрешна молитвена и духовна дейност на християните.

Осиновяването не бива да се разбира юридически, като едно Божие решение за хората. Хората се изменят и по същество, както се вижда от това, че резултатът от това осиновяване трябва да бъде освобождението и прославянето на тяхното тяло (ст. 23), а също и от това, че те приемат в себе си „духа на осиновлението“, който, разбира се, познава тяхната природа.

По-нататък християните вече не се наричат „деца“ (в юридически смисъл), а чеда (τέκνα). Ако първият термин действително има правно значение, то вторият вече няма такова, а обозначава самата природа на човешката личност (Рим. 16:19, 21).

„викаме“ (κράζομεν) – това е възклицанието на молитвеното чувство (ср. Гал. 4:6).

„Авва“ – това обръщение, първоначално пренесено от юдейските молитви в християнските, постепенно добива характер на лично име. При юдеите то се е употребявало за Бога само от народа (Изх. 4:22; Ис. 63:16; Ос. 11:1), и едва в Новия Завет, когато всеки вярващ вече се е почувствал Божие чедо, „Авва“ започва да се използва и в личната молитва.

„Отче“ – в гръцкия текст е употребен именителен падеж (Ἀββᾶ ὁ πατήρ) като приложение към думата „Авва“. Така двете думи трябва да се преведат заедно: „Авва, възлюбеният Отец “.

Апостол Павел поставя на първо място сирийската дума „Авва“, вероятно защото си спомня за Христос, Който именно с тази дума е започнал молитвата „Отче наш“. Трябва да се отбележи, че в Евангелието от Лука (Лука 11:2) обръщението в тази молитва, според много други кодекси, се чете просто: „Отче“ (еквивалентно на думата „Авва“). Оттук може да се заключи, че апостолът тук има предвид четенето на Господнята молитва по време на общото богослужение. Това предположение се потвърждава и от факта, че апостолът използва глагола „викаме“ (κράζομεν –  “викаме силно”, “възгласяме”), който не подхожда за домашна, лична молитва, а за обща, литургична молитва.