И тъй, намирам у себе си такъв закон, че, кога искам да върша доброто, злото стои до мене.
И тъй, намирам у себе си такъв закон, че, кога искам да върша доброто, злото стои до мене.
„намирам закон.“ Той дори признава, че това тежко състояние, този вътрешен разпад е станал за него нещо като норма, като закон или ред на живота.
„злото стои до мен.“ Дори когато реши да извърши някое добро дело, с изненада открива, че в ръката му вместо доброто се оказва зло, вместо злато – камък! Някаква сила обръща в зло всяко негово добро начинание – и тази сила, очевидно, е демоничната сила, свила гнездо в човешката плът.
Няма посочени паралелни места.
Блаж. Теофилакт Български (Охридски) (1055 – 1107)
Изразът тук е неясен и сякаш непълен. По-правилно би било да се каже: „И тъй, когато искам да върша добро, намирам в закона свой защитник; но пак не върша доброто, защото злото е до мен.“ Смисълът е такъв: познанието за доброто е вложено в човека от самото начало; законът също свидетелства за това и го утвърждава, и човек искрено желае да върши добро. Но някаква друга сила го увлича и злото стои до него, тоест действието на злото не е изкоренено в него.
Св. Йоан Златоуст, като вижда в този стих недоизказаност, предлага и друго тълкувание. Според него думите могат да се разбират така: „намирам, че законът е даден не на някой друг, а на мен, който искам да върша добро“; защото законът има смисъл само за този, който желае същото, което и самият закон изисква. Това става още по-ясно от следващите стихове.