От Матея свето Евангелие – глава 26 – стих 14

Но защо евангелистите казват неговото име? Защото имало и друг Юда. Без опасение те казват и това, че Юда бил от числото на дванадесетте. Така те не скриват нищо от това, което се счита за срамно. Би могло само да се каже: имаше някой от Христовите ученици – защото имало и други. А сега пък добавят: от дванадесетте, и като че казват: от първия лик, от числото на най-добрите, избраните ученици, които били с Петър и Йоан.

Евангелистите се стараели само за едната истина, за това да не скрият някои събития. Поради това премълчават много знамения, но не скриват нищо такова, което се струва за срамно, и смело възвестяват за него, макар то да било слово или дело, или нещо друго.

(срв. Марк.14:10; Лука 22:3).

Ако вечерята във Витания трябва да се отнесе към времето преди тържественото влизане на Христос в Йерусалим, то тогава изобщо не разполагаме със сведения за това как и къде е прекарана от Спасителя срядата на Страстната седмица. При решаването на тези въпроси не излизаме от сферата на предположенията. Евангелистите не дават  хронологични дати, а там, където се срещат такива указания, те са толкова объркани и несигурни, че нито един учен досега не е успял да излезе от изградения тук лабиринт, въпреки че е положен огромен труд, изразен в огромно количество литература на всички европейски езици. Кога точно Юда е отишъл при първосвещениците, е невъзможно да се реши със сигурност.

Всички евангелисти намекват, че това е станало след вечерята във Витания. Но ако е било преди влизането на Христос в Йерусалим, изглежда невероятно Юда да е отишъл при първосвещениците преди това последно събитие, защото в по-нататъшната история на дните от Страстната седмица евангелистите не споменават за неговото предателство. Затова най-вероятното предположение е, че предателството на Юда е станало или във вторник вечерта, или в сряда. За своите преговори за предаването на Христос Юда би могъл да избере предимно нощно време.

Предателството на Юда е трудно да се обясни не толкова заради индивидуалните черти на неговия характер, колкото с отношението на самия Христос към Юда. Вече сме обсъждали това (вж. коментара към Матей 10:4). Относно самия факт на предателството на Юда обаче в различни времена са изказвани много различни мнения. Проф. М. Муретов от Московската духовна академия пише в своя труд по този въпрос: “Законът за нравственото равновесие, състоящ се в самовъзмездието на доброто и злото или на любовта и егоизма, никъде не е разкрит в своята негативна страна по-кратко и силно, отколкото в дълбоко трагичните библейски разкази за Каин и Юда.” 

Юда Искариотски е продава “невинната кръв” на Учителя заради национално-егоистичната идея на политическия панюдаизъм, която се оказва безсилна мечта на един жалък свръхчовек пред страшната истина за предателството на невинната кръв на Богочовека и няколко часа след злодеянието кара предателя в ужасна агония на съвестта да каже: “Съгреших, като предадох невинна кръв” – и да отиде да се самоубие (Мат. 27: 4 – 5). Според проф. Муретов, “предателят е притежавал по-дълбок и сериозен характер от повечето хора, които са се съблазнявали от суровото слово на Иисус”. Едва ли това е бил психологически много сложен характер. Ако не навлизаме в сферата на фантазиите и необоснованите предположения и не напускаме сферата на фактите, изглежда, че мотивът за предателството на Юда, поне основният, са били парите, към които той е изпитвал привързаност, която не му е позволявала лесно да се примири с трудностите и страданията, съпровождащи следването на Христос. 

От тази гледна точка Юда не е бил твърде специален човек, а е бил подобен на хиляди други, които се опитват да извлекат печалба от всичко, а в случай на неуспех изпадат в отчаяние и се решават на всичко. Този мотив се среща навсякъде в Евангелията, особено в Йоан, който казва, че Юда не само е носил кутията с пари, но е бил и “крадец” (Йоан 12:6). Същото е и в съчиненията на църковните писатели, които тълкуват постъпката на Юда, както и в нашите църковни песни (“тогава Юда злочестивият, обхванат от сребролюбие, се помрачи” и т.н.).

Папа Лъв Велики пише много добре за това. Юда “изостави Христос не от страх, а от алчност за пари. Защото любовта към парите е най – низшата страст. Душата, отдадена на печалбарството, не се страхува да загине дори заради нещо малко; в сърцето, в което алчността си е свила гнездо, няма и следа от истина. Коварният Юда, опиянен от тази отрова, докато жадуваше за печалба, бе толкова глупаво нечестив, че продаде своя Господ и Учител”.

Думата, използвана в нашата църковна песен, “недуговав”, т.е. обхванат от недъга на алчността, хвърля достатъчно светлина по въпроса. Любовта към парите е била душевният “недъг” на Юда. Този недъг може да е засегнал останалата част от духовната му структура и да е предизвикал липса на нормалност в цялостното му мислене. Това не означава, че Юда е бил луд, защото в такъв случай той би бил невменяем и не би носил отговорност (срв. Мат. 26:24; Марк 14:21; Лука 22:22). Но несъмнено той е имал частично безумие, частично затъмнение на умствените способности, което се доказва най-вече от самоубийството му, което, както знаем, никой човек със съвсем здрав и нормален разсъдък не се решава да извърши доброволно. Любовта на Юда към парите първоначално може би е била напълно скрита, подхранвана и разпалвана като тлеещ огън и е подтиквала Юда към временно себеотрицание и към понасяне на всички трудности на живота в общение с Христос с постоянната надежда за бъдещи облаги. Тези надежди в крайна сметка се оказали неосъществими и заплашвали с нещо, което било точно обратното на всяко земно благоденствие. Юда не е издържал на подобна криза и това прави поведението му разбираемо.

Ако мислено поставим изкушенията на Христос на една планина, а тези на Юда – на друга, ще установим, че отговорите на Юда на изкушенията на дявола са точно противоположни на тези на Христос. По внушение на дявола Юда не би отказал да превърне камъните в хлябове, нито да открие пред хората чудодейни сили и да се поклони на дявола за царствата на света. Но редом с този основен мотив за действията на Юда – любовта към парите, в Евангелията много фино, но ясно се появява и друг, допълнителен мотив, който може да се разглежда като следствие от основния мотив. Това е желанието да се присъедини към силните хора, към техните партии. Обикновено в такива случаи за моралното достойнство на силните партии и принципите, които те проповядват, изобщо не става дума. Техните най-диви, най-безумни идеи се представят като даденост, като нещо неизменно, неподлежащо на оспорване или съмнение. Критиката напълно отсъства. Докато Юда мислел, че Христос като необикновен Учител и Чудотворец ще дойде със сила, той се държал за Него и не се отдалечавал от Него. Но когато вижда ясно, че не Христос ще надделее и ще дойде със сила, а една враждебна на Него партия от първосвещеници, старейшини и книжници, партия, която в очите на Юда трябвало да погребе цялото дело на Христос и Неговата личност, той се присъединил към нея. И извършил това така лесно, както Ирод I обявявал своята вярност на един или друг римски пълководец. 

Евангелските разкази за Юда и изобщо за последните събития от земния живот на Христос са твърде кратки. Не можем да уловим действителните моменти, в които на Юда му става ясно, че външната сила не е на страната на Христос, а на страната на Неговите врагове. Многократните заявления на самия Христос за страдания, за Кръст, а след това и нарастващата злоба на юдейските водачи, най-общо казано, с течение на времето ясно показали на Юда на коя страна е по-благоприятно да застане и той смело изоставил Христос и се впуснал във водовъртежа на политическата ненавист и убийствата.

Τότε (“тогава”) трябва да се приема като неопределено указание, както и в много други случаи. Съмнително е дали това наречие е в най-близка връзка с предходното и показва, според мисълта на евангелиста, оттеглянето на Юда от вечерята, която се е състояла във Витания.

Думата “πορευθείς” Бенгел обяснява така: discipuli non erant clausï poterat abire malus (учениците не бяха заключени, злият човек можеше да излезе). При всички синоптици откриваме допълнението: “един от дванадесетте” (в Лука: “един от числото на дванадесетте”). Евангелистите не се опитват да скрият или прикрият факта, че предателят е бил от самата апостолска среда, и не само не скриват, но дори подчертават този факт чрез горния израз. Сякаш до този момент апостолите не са подозирали, че в техните среди има предател (макар че самият Христос го е посочил много по-рано – Йоан 6:70). Този факт е бил толкова неочакван и изненадващ за учениците, че изразът “един от дванадесетте” се появява някак от само себе си и естествено.

Юда се отправя към “архиереите”, но Лука добавя (Лука 22:4) още στρατηγοῖς (руският превод като “началници” е неточен) – думата означава към военните началници, които вероятно са били поканени на заседанието на съвета на архиереите. Тази връзка на архиереите с военните началници е твърде характерна и типологична.