От Матея свето Евангелие – глава 13 – стих 3

И тъй, каква е пък тази притча? „Ето, излезе сеяч да сее.“ Откъде излязъл Този, Който присъства навсякъде и всичко изпълва? Или как излязъл? Не по място Той станал по-близо до нас, но с разположението и промисъла за нас, когато се облякъл в плът. Тъй като греховете заграждали достъпа ни към Него и не ни позволявали да идем, поради това Той сам дохажда при нас. И защо дошъл? Да погуби земята ли, изпълнена с тръни? Да накаже земледелците ли? Не. Той дошъл, за да обработи старателно земята и да посее на нея словото на благочестието. Тук под семе Христос разбира Своето учение, а под нива човешката душа, под сеяча Самия Себе Си.

Думата “притча” произлиза от гръцката (παραβολή) и означава “предположение”, “сравнение”, “подобие” (но едва ли “пример”). Терминът означава такава реч, в която абстрактна истина, морална или духовна, се обяснява с помощта на различни събития и явления в природата или живота. Така например мисълта, че човек трябва да помага на ближните си, е изразена в притчата за милосърдния самарянин, мисълта за Божията любов към покаялия се грешник е изразена в притчата за блудния син. Ако тези мисли не бяха изразени чрез ярки образи, те щяха да бъдат банални и скоро щяха да бъдат забравени. Но е известно, че същият метод за разкриване на общи истини чрез образи и сравнения се използва и в басните.

Притчите на Христос приличат ли на басни? И ако не, каква е разликата? Между баснята и притчата има сходство, но само повърхностно. И в притчата, и в баснята за сравнение се вземат не само хора, но и различни природни обекти (например плевели, синапено семе и т.н.) и дори животни (например овце, свине в притчата за блудния син, кучета в притчата за богаташа и Лазар и т.н.). Затова някои оприличават притчата на басня и казват, че те са едно и също нещо.

Но дори един прост, бегъл и общ поглед върху притчите и басните може да покаже, че притчата съвсем не прилича на басня. Това общо виждане може да бъде потвърдено чрез анализ на някои подробности. В една басня, ако например животните действат, те винаги са изведени на преден план; в Христовите притчи тяхната роля винаги е второстепенна. В една басня във всичко, което животните или природните обекти (например дърветата) казват и правят, винаги трябва да се подразбира речта и действията на хората, защото в противен случай на природните обекти би трябвало да се приписва нещо, което никога не се случва в действителност (например когато животните или растенията говорят). В притчите същите образи винаги остават съвсем естествени и действията на животните или растенията в тесния смисъл на думата не могат да бъдат приписани на хората, а това, че животните или растенията говорят, не се споменава в новозаветните притчи.

И накрая, баснята като цяло е измислица, а освен това по-голямата част от тях са забавни; за да се обяснят моралните истини в притчите, обикновено се вземат реални събития от природата и живота. Казваме “обикновено”, защото не винаги изглежда така. Ако все пак е възможно да се съгласим с факта, че в образната реч, например за Страшния съд, отделянето на овцете от козите е образ, който би могъл да съответства на действителността, т.е. образът не е измислен, трудно е да се мисли, че в притчата за даващия заем и безмилостния длъжник (Мат. 18:23-35) размерът на дълга от десет хиляди таланта (това съответства на 60 000 000 денара, един денар е приблизително 20 копейки, т.е. 4 г. в сребърна равностойност), който царят дава на един от своите роби, не е измислен с цел да се разясни истината за огромния дълг на човека към Бога. Притчата за нечестивите лозари (Мат. 21:33-41) също навежда на подобни съмнения – реална или измислена е тази история, ако пренебрегнем нейното приложение в учението на Спасителя?

Обстоятелството, че някои от образите в притчите са представени чрез измислени такива, дава повод да се даде следното определение на думата “притча” (по отношение на евангелските притчи): “Притчата е форма на реч, в която чрез измислен разказ, но правдоподобен и извлечен от обикновения живот, се представят абстрактни истини, малко известни или с нравствен характер.” Алфорд определя притчата по следния начин: “Това е сериозен разказ, в рамките на вероятността, за някакво действие, насочващ към морална или духовна истина”. Някои екзегети смятат, че е напразно усилие да се определи какво точно е и трябва да бъде притчата в нейното различие от всички други начини на говорене. Някои смятат, че всяка притча е вид алегория. В притчата се говори за един предмет, който сам по себе си има своето естествено значение, но от другата страна под това естествено значение, отчасти прикрито от него и отчасти разкрито, се подразбира друг предмет. Всички тези определения обаче може би са подходящи само за обяснение на това какво е притчата по принцип, но не и за притчите на Спасителя.

Трябва твърдо да заявим истината, че Спасителят не е говорил лъжи. При разглеждането на притчите това е очевидно не само от факта, че Неговите притчи са от огромно жизнено значение, но и от това, че никога никой не Го е упреквал за притчите Му – че проповядва измислици, фантазира или преувеличава нещо. Това е от абсолютно необходимо за разбирането на притчите на Спасителя. В тях винаги се използва някакво действително събитие, взето от човешкия живот или от природата, и дори от животинския и растителния свят. Ако е възможно някакво деление на притчите, то те могат да се разделят само на общи и частни притчи. Общите притчи разказват за реално събитие, което е толкова често срещано и обичайно, че за измислица не може да става и дума. Такива са например притчите за сеяча или синаповото зърно. В частните притчи събитията са, така да се каже, единични; в по-голямата си част може да се предположи, че са се случили само веднъж. Такава е например притчата за милосърдния самарянин или за работниците на лозето, които получават еднакво възнаграждение за труда си. Напълно възможно е да се предположи, че зад тези притчи са стоели действителни факти. По-трудно е да допуснем това в такива притчи като тази за злия лозар или за безмилостния длъжник.

Но кой може да гарантира за това, че в тогавашната действителност не е имало такива случаи? И по онова време е имало хора, които са разполагали с огромно богатство. Така че във всички притчи можем да открием характеристика на времето, живота, нравите и обичаите, която отговаря на действителността и не е измислена. Но е забележително, че когато разказва за действителни събития, Спасителят никога не споменава конкретните лица и времето на действителните събития и само два пъти (в притчата за милосърдния самарянин и за митаря и фарисея) посочва мястото, където те са се случили, и то много общо. Така всички притчи на Христос са пред нас, така да се каже, напълно анонимни. Ако например в някоя притча се говори за някой цар, той никога не е назован по име. Във всеки случай от притчите е видно, че Христос е познавал отлично живота и е виждал в него това, което другите не виждат. Особеност на превъзходните и богато надарени хора е, че виждат повече от другите хора, а Христос е притежавал тази способност в най-висока степен. Излагайки действителни събития, Той ги прилага към нравствената сфера с проницателност, която е недостъпна и несвойствена на обикновените хора. Притчата може би е най-близко до типа, образа или прототипа, като единствената разлика е, че типът обикновено е реален израз на дадена идея, докато притчата е словесен израз.

Но всичко казано дотук съвсем не пречи да се твърди, че в различните притчи се наблюдава художествено обединение на различни действителни събития и обстоятелства, което служи за израз на една особена, художествена и идеална истина. Когато например един художник рисува картина на залез, той съчетава в нея наблюдения, направени по различно време, при различни обстоятелства и на различни места, и така се получава идеална картина, вярна на действителността във всички детайли, но извисяваща се над нея по идея, която, разбираемо, не може да бъде взета от реалния живот на природата. Това не е художествена измислица, а художествено съчетание на идеята с външни образи, заимствани от самата действителност, и такова съчетание е самата действителност, но мисловна, идеална, висша, художествена.

Седемте притчи, изложени в разглежданата глава от Матей, образуват едно цяло и се отнасят до една и съща тема – Божието царство и неговото развитие; стих 53 ясно показва, че те са били изречени по едно и също време. Първите четири от тези притчи изглежда са били разказани на хората от лодката (тук е вмъкнато обяснението на притчата за сеяча); последните три – на учениците в къщата. Първите притчи са свързани с формулата “друга притча”, докато в началото на последните три се казва: “прилича на (е подобно на)”. Според свидетелството на евангелистите Матей и Марк обаче не всичко е било казано с притчи, а “много неща”. “Защото – отбелязва Йероним, – ако Христос говореше всичко с притчи, народът щеше да се разпръсне, без да има полза за себе си”. Ясните неща Христос смесва с небесните, за да може въз основа на това, което народът разбира, Той да насочи вниманието му към онова, което не разбира”.