Съборно послание на св. ап. Иуда – глава 1 – стих 1

Според моето мнение, за този апостол беше достатъчно, като доказателство за своето достойнство, след като се нарече раб Христов, да посочи още родството си с Яков. Защото всички възхваляваха Яков за неговата добродетел. Това обстоятелство трябваше и на този апостол да осигури по-голямо доверие от страна на слушателите към неговото учение, тъй като е малко вероятно някой, който споделя едно и също раждане и кръв, да се окаже нравствено съвсем различен от онзи, с когото е в родство — особено ако служи на един и същи Владика – Христос, и еднакво с единокръвния си брат носи бремето на рабството. Господ каза: „Никой не може да дойде при Мене, ако не го привлече Моят Отец“ (Йоан 6:44).

Този блажен мъж показва, че тези думи днес се изпълняват, защото казва, че възлюбените от Отца са запазени чрез Иисус Христос, и затова ги нарича призвани — защото не са дошли сами от себе си, а са били привлечени и призвани от Отца.

Автор на последното в каноничния ред съборно послание е Юда — „раб на Иисуса Христа, брат на Яков“ (Юд. 1:1). Въпреки мнението на някои западни изследователи (споделяно и у нас от преосвещения еп. Михаил Лузин), този Юда не може да бъде отъждествен с един от Дванадесетте апостоли – Юда Тадей или Левей (Мат. 10:3), иначе наричан Юда Яковов (Лука 6:16; Деян. 1:13). Ако беше апостолът, той по-скоро би нарекъл себе си син на Яков, а не брат на Яков.

Затова е много по-обосновано да се приеме, че авторът на последното съборно послание е Юда, братът по плът на Господа, син на Йосиф Обручника от първия му брак и брат на Яков, първия епископ на Йерусалим и автор на първото съборно послание (срв. Мат. 13:55). По свидетелството на Климент Александрийски, Юда — авторът на съборното послание — бил брат на синовете на Йосиф (Обручника); той би могъл да посочи родството си по плът с Господа, но предпочита да се нарече Негов раб, като изтъква единствено връзката си с Яков: той е брат на Яков, син на Йосиф (Ad umbr. Megne. gr. IX:731).

Подобно на другите братя Господни, Юда по време на земния живот на Господа още не вярвал в Неговото Божествено достойнство (Йоан 7:5), но след Възкресението на Господа, заедно с братята си, се присъединил към общността на апостолите и първите повярвали в Христа (Деян. 1:14). Заемайки известно положение в първата Църква, Юда, наред с другите братя, и заедно с апостолите, вършел мисионерска дейност за разпространение на Евангелието (1 Кор. 9:5).

По свидетелството на Апостолските постановления, Юда бил наследник на брат си Яков в епископството на Йерусалимската църква (Const. apost. VII, 46).

Според разказа на Евсевий (Църковна история III, 19–20), в края на управлението на Домициан (ок. 95 г. сл. Хр.), двама внуци на Юда, които се занимавали със земеделие, били доведени при кесаря по донос на еретици, като потомци на Давид и роднини на Господа. Но когато императорът се убедил, че те не представляват заплаха за властта му, ги освободил и прекратил гонението срещу Църквата. Освободените станали предстоятели на църкви като изповедници и сродници на Господа и, наслаждавайки се на мир, доживели до управлението на Траян.

Други сведения за живота и смъртта на св. Юда не са запазени в Преданието или църковната история.

Читателите на посланието апостолът нарича „осветени“  или, според по-сигурното четене (в Синайския, Ватиканския, Парижкия, Сирийския ръкопис, Вулгата и др.), „възлюбени“ (ἠγαπημένοιςs), „призвани“ (κλητοῖς) – тоест с обичайното апостолско приветствие към общности, към християни (срв. Як. 1:1; 1 Петр. 1:1; 1 Кор. 1:2).