От Йоана свето Евангелие – глава 6 – стих 51

„живият хляб“. Тук Христос изказва нова мисъл, още по-неразбираема и неприемлива за слушателите Му: Аз съм живият Хляб, т. е. имащ в себе си живот, и можещ да придава живот на вярващите (ὁ ζῶν), идещ от небето, т. е. в определен момент приел човешка плът. Който яде от тоя хляб, ще живее вечно, т. е. такъв човек и сега живее истински живот, и ще продължава да живее, независимо, че душата му ще се отдели от тялото при смъртта. И тогава Христос изрично заявява, че „хлябът“, за който Той говори, е Неговата „Плът“, която Той ще отдаде „за живота на света“.

С тези думи Христос представя Своята плът, човечеството Си, от една страна, като изкупителна жертва за света, а от друга, като храна, която дава на вярващите вечен живот, точно както в скинията и храма е имало хлябове на предложението, които са се принасяли като жертва на Бога, и които след това са били предоставяни за храна на свещениците. Ето го най-ясното обещание за Евхаристията. В нея вярващите ще вкусват самата плът на Христос или самото Негово тяло (прот. Малиновский. Православное догматическое богословие, том IV, с. 134).

Някои съвременни западни екзегети, като например Кейл, не виждат в тези думи указание за предстоящата изкупителна жертва на Христос. Според него „Христос нито тук, нито по-долу говори за Своята смърт. Нещо повече, последните думи на стих 51: „които ще дам за живота на света“, не се срещат в най-добрите кодекси (вж. Tischendorf, 8. издание)“. Също така, според него фактът, че Христос нарича Себе Си „жив хляб“, не дава възможност да се види тук намек за изкупителната жертва на Христос, а единствено предсказание, че като Богочовек Христос ще даде живот на вярващите в Него, които по този начин в преносен смисъл ще ядат Неговата плът или ще приемат Него Самия.

Ние, разбира се, не сме съгласни с този възглед по следните причини: Първо, тук Христос очевидно е обещал нещо ново („ще дам“ – бъдеще време), а получаването на живот от Него чрез вяра вече се е случило по времето, когато Христос е говорил в Капернаум.

Второ, защо Христос би поставил една толкова проста мисъл като нуждата от вяра за получаване на истински живот в толкова неприемлива за евреите форма?

Трето, само вярата не може да даде истинско единение с Христос, съвсем същото като това, което съществува между Христос и Бога. И все пак Христос обещава на онези, които ядат Неговата плът, същото безсмъртие във възкресението, което притежава и Самият Той. Що се отнася до автентичността на приетия от нас текст на стих 51, все още не е възможно да се каже окончателно на чия страна е истината: дали на страната на онези, които отричат автентичността на последните думи от стиха, или на страната на онези, които признават тяхната автентичност. Във всеки случай има основания за четенето, което ние сме приели (Textus receptus). И накрая, ако изобщо в разглеждания раздел Христос не говори изрично за Своята смърт, това може да се е дължало на факта, че по това време смъртта Му все още не е била близко. 

В тези думи може да се види предизвестеното от пророк Исайя: „Аз се открих на ония, които не питаха за Мене; намериха Ме ония, които Ме не дириха: „ето Ме, ето Ме!“ казвах на народ, който се не наричаше с Мое име. Весден простирах ръце Си към непокорния народ“ (Ис. 65:1-2). Като сваля от речта си тази обвивка и отстранява, така да се каже, нейната връхна дреха, Той открито явява Себе Си на израилтяните, казвайки: „Аз съм живият хляб“, за да разберат, че ако имат желание да се издигнат над тлението и да се освободят от самата поразили ги заради престъплението смърт, то те трябва да приемат Имащия силата да животвори, Унищожаващия тлението и Обезсилващия смъртта, защото всичко това е свойствено и присъщо на Живота по природа.

И тъй като те, позовавайки се на факта, че на техните бащи била дадена манна от небето, не искали да приемат хляба, който наистина слязъл от небето, тоест Христос, то Той сравнява предобраза с истината, за да може така те да видят, че не манната е небесният хляб, но Този, за Когото опитът на действителността показва, че е такъв по природа.