От Йоана свето Евангелие – глава 4 – стих 12

Самаряните, като смятали Самария за свое отечество, наричали Яков свой отец, като древен владетел и родоначалник на тази земя. Затова си приписвали благороден юдейски произход.

Някои пък казват, че тази жена и много други, които живеели в Самария, действително произхождали от Яков. Техните предци някога били отведени в плен и поробени от вавилонците; по-късно се смесили с живеещите там самаряни и, с течение на времето и при различни обстоятелства, възприели техните обичаи.

Или пък Яков бил наричан „отец“ и поради това, че и той самият произхождал от халдейците.

Така Самарянката тук казва: ако Ти не говориш за тази вода, тогава не си ли Ти по-велик от нашия отец Иаков, който ни даде този кладенец – толкова прочут, че никой не може да даде по-добра вода от него?

Думите: „и той пиеше от него, и синовете му, и добитъкът му“ са казани за похвала на кладенеца. Ако Яков имаше друг, по-добър кладенец, той не би пил от този заедно с целия си дом. Следователно смисълът е такъв: ако Ти можеш да дадеш по-добра вода, значи си по-велик от Яков.

Забележи как тази Самарянка спокойно разговаря с Иисус Христос за Яков и стои до Него, желаейки да узнае това, което търси; докато юдеите дори искаха да Го убият с камъни, когато Той спомена Авраам.

Нима може да бъде отхвърлена тази жена, толкова усърдна, любознателна и желаеща да извлече духовна полза за себе си?

Когато жената каза: „Нима Ти си по-голям от нашия отец?“, Господ не заявява направо: „Да, Аз съм по-голям“, за да не изглежда тщеславен, без още да е дал доказателство за силата Си. Вместо това Той подготвя това чрез думите Си: „Който пие от тази вода, пак ще ожаднее; а който пие от водата, която Аз ще му дам, няма да ожаднее“. Тоест: ако се възхищаваш на Яков, който даде тази вода, още повече трябва да се възхитиш на Мен, Който давам несравнимо по-добра вода. Защото водата, която Аз давам, става извор на вода, който постоянно и непрестанно се умножава.

Така и светиите не само запазват докрай това, което получават от Бога, но по благодат приемат семената и началата на доброто, а после сами ги умножават и развиват.

На това Господ сочи чрез притчата за талантите (Мат. 25:14–31) и чрез притчата за ханджията (Лука 10:35). Получилият два таланта, като ги пусна в оборот, спечели още два (Мат. 25:17). А на ханджията, който прие човека, изранен от разбойници, Господ обещава: „Каквото похарчиш от своето, Аз ще ти въздам“ (Лука 10:35). Същото показва Господ и тук: Аз давам на жадния вода, но водата, която давам, не остава в същата мярка, а се умножава и става извор.

Така, при оглашението на Анания, Господ даде на Павел малко вода (Деян. 9:17); но тази малка вода на учението на Анания Павел я показа като извор, чиито потоци достигнаха от Йерусалим чак до Илирия.

Самарянката недоумявала откъде може този юдеин да извади тук жива вода. Патриарх Яков, когото самаряните считали за свой праотец, е бил велик в очите Божии, и въпреки това със собствени усилия е изкопал този дълбок кладенец – кладенец, толкова богат с вода, че е стигала за цялото семейство на патриарха, което е било доста многобройно, както и за целия му добитък. А пък този юдеин – мислела си наум самарянката – няма дори помощници и оръдия за изкопаване на какъвто и да било нов кладенец. Може би, той ще източи вода от камъка със своя жезъл, подобно на Моисей? Но тогава кой ли е той?

Такива мисли е хранела в себе си самарянката.