Ако на езичниците е присъщо да не могат да се въздържат в гнева си, то християните, ако изпаднат в раздразнение, не бива да допускат то да прерасне в грях. Епископ Теофан, разяснявайки този израз, дава за пример човек, който в раздразнението си бързо ходи из стаята. Ако този човек е християнин, той няма дотолкова да се забрави, че да остави на земята случайно съборена от него мебел или други вещи, а непременно ще ги вдигне. „Слънце да ви не залязва…“...
Ако на езичниците е присъщо да не могат да се въздържат в гнева си, то християните, ако изпаднат в раздразнение, не бива да допускат то да прерасне в грях.
Епископ Теофан, разяснявайки този израз, дава за пример човек, който в раздразнението си бързо ходи из стаята. Ако този човек е християнин, той няма дотолкова да се забрави, че да остави на земята случайно съборена от него мебел или други вещи, а непременно ще ги вдигне.
„Слънце да ви не залязва…“ Не позволявайте на гнева да продължава повече от няколко часа; особено не лягайте да спите в гняв, защото през нощта можете още повече да се укрепите в раздразнението си против човека, който е възбудил вашия гняв – няма да има кой да ви разубеди в неоснователността на вашето раздразнение.
Между апостол Павел и апостол Яков сякаш има противоположност във възгледа относно допустимостта на гнева у християнина. Апостол Яков, изглежда, напълно и безусловно отхвърля гнева (Иак. 1:20), докато апостол Павел допуска гнева дотолкова, доколкото той не достига до грях.
Но всъщност такава противоположност не съществува. Когато апостол Иаков се изправя против гнева, той има предвид постоянната склонност на иудеите, към които принадлежали читателите на неговото послание, в стремежа си да докажат истината да стигат до най-нежелателни прояви на фанатизъм. Именно иудеите придавали решаващо значение на своите фанатични изстъпления, смятайки, че само такива изстъпления ще ги доведат до тържеството на божествената правда.
Междувременно апостол Павел има предвид общочовешкото свойство човек да се раздразва при всякакви препятствия, които се изпречват пред него в делото на осъществяване на неговите начинания. Към такова живо отношение на човека към всичко, което му се случва, Апостолът, разбира се, не е могъл да се отнесе отрицателно: човекът е живо и чувстващо същество, на което по природа е свойствено по определен начин да реагира на всичко, което му е неприятно.
И сам апостол Иаков без съмнение е допускал такъв гняв, както се вижда още от неговите изобличения, с които се обръща в посланието си към богатите (Иак. 5:1 и сл.; срв. Иак. 1:19: „бавен на гняв“ – само това).
И наистина, може ли да се предположи, че апостол Яков изобщо би бил против гневното, строго изобличение от страна на християнина в онези случаи, когато християнинът се сблъсква с нагло потъпкване на законите на правдата и истината? В такива случаи гневът е подобен на буря, която очиства въздуха от миазми и вредни бацили.
Само че е необходимо, разбира се, този гняв да преминава също така бързо, както бурята. Иначе, ако той дълго се задържи в душата на човека, ще доведе до лоши последици, „до грях“, както се изразява апостол Павел. Наистина, повечето престъпления са извършени именно защото хората не са успели навреме да се спрат в своя гняв.
Проф. А. П. Лопухин
Ако на езичниците е присъщо да не могат да се въздържат в гнева си, то християните, ако изпаднат в раздразнение, не бива да допускат то да прерасне в грях.
Епископ Теофан, разяснявайки този израз, дава за пример човек, който в раздразнението си бързо ходи из стаята. Ако този човек е християнин, той няма дотолкова да се забрави, че да остави на земята случайно съборена от него мебел или други вещи, а непременно ще ги вдигне.
„Слънце да ви не залязва…“ Не позволявайте на гнева да продължава повече от няколко часа; особено не лягайте да спите в гняв, защото през нощта можете още повече да се укрепите в раздразнението си против човека, който е възбудил вашия гняв – няма да има кой да ви разубеди в неоснователността на вашето раздразнение.
Между апостол Павел и апостол Яков сякаш има противоположност във възгледа относно допустимостта на гнева у християнина. Апостол Яков, изглежда, напълно и безусловно отхвърля гнева (Иак. 1:20), докато апостол Павел допуска гнева дотолкова, доколкото той не достига до грях.
Но всъщност такава противоположност не съществува. Когато апостол Иаков се изправя против гнева, той има предвид постоянната склонност на иудеите, към които принадлежали читателите на неговото послание, в стремежа си да докажат истината да стигат до най-нежелателни прояви на фанатизъм. Именно иудеите придавали решаващо значение на своите фанатични изстъпления, смятайки, че само такива изстъпления ще ги доведат до тържеството на божествената правда.
Междувременно апостол Павел има предвид общочовешкото свойство човек да се раздразва при всякакви препятствия, които се изпречват пред него в делото на осъществяване на неговите начинания. Към такова живо отношение на човека към всичко, което му се случва, Апостолът, разбира се, не е могъл да се отнесе отрицателно: човекът е живо и чувстващо същество, на което по природа е свойствено по определен начин да реагира на всичко, което му е неприятно.
И сам апостол Иаков без съмнение е допускал такъв гняв, както се вижда още от неговите изобличения, с които се обръща в посланието си към богатите (Иак. 5:1 и сл.; срв. Иак. 1:19: „бавен на гняв“ – само това).
И наистина, може ли да се предположи, че апостол Яков изобщо би бил против гневното, строго изобличение от страна на християнина в онези случаи, когато християнинът се сблъсква с нагло потъпкване на законите на правдата и истината? В такива случаи гневът е подобен на буря, която очиства въздуха от миазми и вредни бацили.
Само че е необходимо, разбира се, този гняв да преминава също така бързо, както бурята. Иначе, ако той дълго се задържи в душата на човека, ще доведе до лоши последици, „до грях“, както се изразява апостол Павел. Наистина, повечето престъпления са извършени именно защото хората не са успели навреме да се спрат в своя гняв.