и разкая се Господ, задето беше създал човека на земята, и се огорчи в сърцето Си.
и разкая се Господ, задето беше създал човека на земята, и се огорчи в сърцето Си.
Четвърта книга Моисеева – Числа – глава 23 – стих 19
Бог не е човек, та да лъже, нито е син човешки, та да се отмята. Той ли ще каже, и не ще направи? Ще говори, и не ще извърши?
Първа книга Царства – глава 15 – стих 11
жаля, че поставих Саула за цар, понеже той се отвърна от Мене и не изпълни думата Ми. Натъжи се Самуил и вика към Господа цяла нощ.
Проф. А. П. Лопухин
Приписваното на Бога „разкаяние“ може да се изясни чрез разказа за Саул, където два пъти се казва, че Бог се разкаял (1 Цар. 15:11, 35), а същевременно Самуил заявява, че Бог не е човек, та да се разкайва (1 Цар. 15:29).
Оттук става ясно, че когато за Бога се говори като за човек, това е, както казва Абен Езра, защото законът говори на езика на човешките синове, тоест на езика на простото, народно разбиране (Филарет).
По-конкретно, Божието „разкаяние“, като особен начин да се изрази изменение в неизменното, е най-висок израз на идеята за крайно божествено съжаление, стигащо сякаш дотам, че изглежда, като че самото неизмяемо Същество е готово да се промени.
“и се огорчи в сърцето Си”. Тук имаме същото човекообразно изразяване.
„Скръбта Божия е предвиждане на това, че за човека, създаден със свободна воля, но съзнателно и упорито злоупотребяващ с нея, става невъзможно да се върне на добрия път. Затова навсякъде, където се говори за Божия скръб, например за градовете, които сами навлякоха върху себе си Божия гняв (Мат. 11:20–26; Лук. 10:13), трябва да се разбира, че присъдата на Божията вечна правда е вече извършена, че този род или човек трябва да погине, за да не бъде злото увековечено“ (Властов).