Първо съборно послание на св. ап. Петра – глава 1 – стих 2

В представите на самия апостол Петър разбирането за апостолското служение е неразривно свързано с аналогичното на него служение на старозаветните пророци. Блажени Теофилакт прекрасно отбелязва тази особеност във възгледите на Петър за делото на апостолството, казвайки: „С думите „по предвидението на Бога“ апостолът иска да покаже, че освен по време, той с нищо не е по-нисш от пророците, които също са били изпращани от Бога. А че и пророците са били изпратени, за това говори Исайя: „да благовествувам на нищите ме изпрати“ (Ис. 61:1). Но ако е по-нисш по време, не е по-нисш по Божие предвидение. В това отношение той се обявява за равен на Йеремия, който, още преди да бъде създаден в утробата на майка си, беше познат и осветен и определен за пророк на народите (Йер. 1:5).

И както пророците, наред с всичко останало, са предсказвали пришествието на Христа (защото за това са били изпращани), така апостолът обяснява служението на апостолството. Защото това означава думата „освещение“, например в думите: „вие ще бъдете за Мене особен народ, осветен“ (Втор. 14:2), т.е. отделен от другите народи. И така, делото на неговото апостолство е – чрез духовни дарове да отделя народите, покорни на кръста и страданията на Иисус Христос, които се поръсват не с пепелта на юница, когато трябва да се очисти осквернението от общението с езичниците, а с кръвта от страданията на Иисус Христос.

След като назовава поименно читателите на посланието, апостолът веднага насочва мисълта си към висотата на християнското призвание. Тук той преди всичко обръща вниманието на читателите върху това, че тяхното избиране за спасение се е извършило „по предведението на Бога Отца“ (κατὰ πρόγνωσιν Θεοῦ Πατρός). Понятието за Божието „предведение“, както вече беше посочено, заема важно място в богословието на апостол Петър именно поради близостта на неговия мироглед с този на Стария Завет, или поради особеното му убеждение за органичната връзка между двата завета.

Като благовестител на Новия Завет, апостолът посочва участието на трите Лица на Пресветата Троица в делото на спасението на човека. Ако на Бог Отец той приписва „предведението“ на спасението, то на Светия Дух – „освещението“ (ἐν ἁγιασμῷ Πνεύματος), тоест всички многообразни действия на Светия Дух по облагодатяване на духа и природата на християнина, а на Христос Спасителя – самото извършване на делото на спасението, което има възвишената цел: „в послушание и поръсване с кръвта на Иисуса Христа“ (εἰς ὑπακοὴν καὶ ῥαντισμὸν αἵματος Ἰησοῦ Χριστοῦ).

Тук има две понятия: „послушание“ и „поръсване с кръвта на Иисус Христос“, и и двете, според възгледа на апостола, са свързани със старозаветния предобраз на Новия Завет – Завета на Христовата кръв (Мат. 26:28; Евр. 12:24). Старозаветното събитие, което предизобразява новозаветното поръсване на всички, които влизат в Христовата Църква, е употребата на жертвената кръв при сключването на завета между Бога и еврейския народ на Синай, когато с кръв беше поръсен народът: „и взе Моисей кръвта (от жертвите) и поръси народа, като каза: „ето кръвта на завета, който Господ сключи с вас“ (Изх. 24:8; срв. Евр. 9:18–20).

Така, както със съкровена кръв беше сключен заветът на Бога с еврейския народ, така и с безценната кръв на въплътения Син Божи, пролята на кръста, беше положено основанието на Новия Завет между Бога и човечеството. И както чрез поръсването с жертвена кръв евреите влизаха в завета и ставаха свят народ на завета, така, в несравнимо по-висша степен, посъването с Христовата кръв е благодатната сила, чрез която хората влизат в Новия Завет с Бога, тоест в Христовата Църква.

Същият разказ от Изход 24 обяснява и другия израз на апостола – „в послушание“. Защото Моисей е поръсил народа с жертвена кръв в знак за влизането им в завет с Бога едва след като, прочитайки пред целия народ „книгата на Завета“, народът дал тържествено обещание: „всичко, което е казал Господ, ще сторим и ще бъдем послушни“ (Изх. 24:7). Тоест, Старият Завет е бил сключен чрез поръсване с жертвена кръв само при условие за послушание от страна на народа към волята на Яхве, изразена в книгата на Завета.

По подобен начин, приемането и влизането на хората в лоното на Христовата Църква се извършва също при условие на „послушание“, тоест, безусловна готовност да приемат цялото християнско учение с твърда решимост да го изпълняват на дело в живота си.

След като изобразява същността и основанието на спасението на човека в Христа, апостолът отправя към читателите молитвено благопожелание: „благодат вам и мир да се умножат“. „Благодат“ – защото се спасяваме даром, без да внасяме нищо от себе си; „мир“ – защото, като оскърбихме Владиката, се наредихме сред Неговите врагове“ (блаж. Теофилакт Охридски).