Бележка за дара на езиците. 14-та глава дава повече сведения за това какво е представлявал дарът на езиците в ранната Църква. Първо, апостолът казва, че говорещия на езици „никой не го разбира“ (ст. 2) – нито неговите сънародници, нито хора от друго племе, които разбират само собствения си език. Второ, говорещият се намира в такова състояние на възторг (ст. 2 – „с духа“), че и сам не може впоследствие разумно да предаде онова, което е вълнувало душата му („тайни говори“...
Бележка за дара на езиците.
14-та глава дава повече сведения за това какво е представлявал дарът на езиците в ранната Църква.
Първо, апостолът казва, че говорещия на езици „никой не го разбира“ (ст. 2) – нито неговите сънародници, нито хора от друго племе, които разбират само собствения си език.
Второ, говорещият се намира в такова състояние на възторг (ст. 2 – „с духа“), че и сам не може впоследствие разумно да предаде онова, което е вълнувало душата му („тайни говори“ – пак там).
Трето, говорещият на езици не е имал „откровение“ (срв. ст. 6), тоест не е прониквал в същността на онова, което се е извършвало в него чрез действието на Духа.
Четвърто, глосолалията не само че не обръща невярващите към вяра в Христа, а напротив – дава им повод да се подиграват на християните и да оправдават своето неверие, като се позовават на безпорядъка в християнските богослужебни събрания (ст. 22–23; срв. Деян. 2:13: „те“, тоест говорещите на езици в деня на Петдесетница, „са се напили със сладко вино!“, казвали слушащите).
По този начин Бог извършва Своя съд над невярващите, като им дава да видят онова, което може още повече да ги утвърди в неверието (срв. 1 Кор. 1:18 и сл.; 2 Кор. 2:15 и сл.). Ясно е, че глосолалията произвежда у невярващите такова действие, което не може да бъде желателно и за самата Църква.
Накрая, глосолалията се сравнява (ст. 10 и сл.) с употребата на чужди езици.
От всичко това (срв. още 1 Кор. 13:1, където се говори за силния говор на говорещия език, който затова се сравнява със звънтенето на мед) може да се направи следният извод: глосолалията е била силна, звучна реч, която на неподготвените слушатели е правела впечатление на някакъв смътен, безпорядъчен бърборещ говор, а по същността си е била изблик на дълбоко вътрешно чувство, което самият говорещ не е осъзнавал ясно.
Въпреки това, човекът, който говори на езици, не е губел способността си да владее себе си и не е изпадал в безсъзнателно или бълнуващо състояние. Той просто не е могъл да изрази чувствата си в свързана и последователна реч, спокойно и сдържано: само тълкувателят е можел да обясни неговите силни, откъслечни възклицания. Повече за същността на този дар не може да се каже.
Въпросът за сходството му с явлението, което се е случило в деня на Петдесетница, в повечето случаи се решава утвърдително. А що се отнася до самия термин „говорене на езици“, и той е предмет на спорове. Най-вероятно е да се предположи, че този термин е взет от онези „езици“, които в деня на Петдесетница са се явили над вярващите, събрани в Сионската горница (Деян. 2:3 и сл.).
Проф. А. П. Лопухин
Бележка за дара на езиците.
14-та глава дава повече сведения за това какво е представлявал дарът на езиците в ранната Църква.
Първо, апостолът казва, че говорещия на езици „никой не го разбира“ (ст. 2) – нито неговите сънародници, нито хора от друго племе, които разбират само собствения си език.
Второ, говорещият се намира в такова състояние на възторг (ст. 2 – „с духа“), че и сам не може впоследствие разумно да предаде онова, което е вълнувало душата му („тайни говори“ – пак там).
Трето, говорещият на езици не е имал „откровение“ (срв. ст. 6), тоест не е прониквал в същността на онова, което се е извършвало в него чрез действието на Духа.
Четвърто, глосолалията не само че не обръща невярващите към вяра в Христа, а напротив – дава им повод да се подиграват на християните и да оправдават своето неверие, като се позовават на безпорядъка в християнските богослужебни събрания (ст. 22–23; срв. Деян. 2:13: „те“, тоест говорещите на езици в деня на Петдесетница, „са се напили със сладко вино!“, казвали слушащите).
По този начин Бог извършва Своя съд над невярващите, като им дава да видят онова, което може още повече да ги утвърди в неверието (срв. 1 Кор. 1:18 и сл.; 2 Кор. 2:15 и сл.). Ясно е, че глосолалията произвежда у невярващите такова действие, което не може да бъде желателно и за самата Църква.
Накрая, глосолалията се сравнява (ст. 10 и сл.) с употребата на чужди езици.
От всичко това (срв. още 1 Кор. 13:1, където се говори за силния говор на говорещия език, който затова се сравнява със звънтенето на мед) може да се направи следният извод: глосолалията е била силна, звучна реч, която на неподготвените слушатели е правела впечатление на някакъв смътен, безпорядъчен бърборещ говор, а по същността си е била изблик на дълбоко вътрешно чувство, което самият говорещ не е осъзнавал ясно.
Въпреки това, човекът, който говори на езици, не е губел способността си да владее себе си и не е изпадал в безсъзнателно или бълнуващо състояние. Той просто не е могъл да изрази чувствата си в свързана и последователна реч, спокойно и сдържано: само тълкувателят е можел да обясни неговите силни, откъслечни възклицания. Повече за същността на този дар не може да се каже.
Въпросът за сходството му с явлението, което се е случило в деня на Петдесетница, в повечето случаи се решава утвърдително. А що се отнася до самия термин „говорене на езици“, и той е предмет на спорове. Най-вероятно е да се предположи, че този термин е взет от онези „езици“, които в деня на Петдесетница са се явили над вярващите, събрани в Сионската горница (Деян. 2:3 и сл.).