А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта. „А сега остават“. По-рано апостолът каза, че духовните дарби с времето ще престанат да съществуват. Тук той посочва онова, което никога няма да изчезне и към чието придобиване следователно си струва да се стремим. Това са трите най-важни добродетели на християнството – вяра, надежда и любов. Именно тези три добродетели („тези три“), а не трите дара – езици, пророчество и знание, имат вечно значение. Разбира се,...
А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта.
„А сега остават“. По-рано апостолът каза, че духовните дарби с времето ще престанат да съществуват. Тук той посочва онова, което никога няма да изчезне и към чието придобиване следователно си струва да се стремим. Това са трите най-важни добродетели на християнството – вяра, надежда и любов. Именно тези три добродетели („тези три“), а не трите дара – езици, пророчество и знание, имат вечно значение.
Разбира се, вярата и надеждата няма да останат в едно и също състояние: първата ще премине във виждане (2 Кор. 5:7), а втората – в притежание (Рим. 8:24). Но духовното развитие на човека дори в състоянието на прослава не може да се мисли като напълно завършено – то ще продължава „от слава в слава“ (2 Кор. 3:18). За това са необходими и вярата, и надеждата; тези преходи от вяра към виждане ще се повтарят многократно и в бъдещия живот.
„Но по-голяма (μείζων) от тях е любовта“, тоест най-висша в тази троица на добродетелите е именно любовта, защото тя сама по себе си е божествена. За Бога не можем да кажем, че Той вярва или се надява, но можем да кажем, че Той е любов. Любовта принадлежи на самото Негово битие. Любовта е целта, а вярата и надеждата са средствата, които водят към постигането ѝ.
„Любовта е по-голяма от вярата, защото се отнася към нея както цялото към частта, както завършекът към началото, както плодът към корена.“, казва немският богослов и изследовател на Новия Завет А. Шлатер (1895-1938).
Проф. А. П. Лопухин
А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта.
„А сега остават“. По-рано апостолът каза, че духовните дарби с времето ще престанат да съществуват. Тук той посочва онова, което никога няма да изчезне и към чието придобиване следователно си струва да се стремим. Това са трите най-важни добродетели на християнството – вяра, надежда и любов. Именно тези три добродетели („тези три“), а не трите дара – езици, пророчество и знание, имат вечно значение.
Разбира се, вярата и надеждата няма да останат в едно и също състояние: първата ще премине във виждане (2 Кор. 5:7), а втората – в притежание (Рим. 8:24). Но духовното развитие на човека дори в състоянието на прослава не може да се мисли като напълно завършено – то ще продължава „от слава в слава“ (2 Кор. 3:18). За това са необходими и вярата, и надеждата; тези преходи от вяра към виждане ще се повтарят многократно и в бъдещия живот.
„Но по-голяма (μείζων) от тях е любовта“, тоест най-висша в тази троица на добродетелите е именно любовта, защото тя сама по себе си е божествена. За Бога не можем да кажем, че Той вярва или се надява, но можем да кажем, че Той е любов. Любовта принадлежи на самото Негово битие. Любовта е целта, а вярата и надеждата са средствата, които водят към постигането ѝ.
„Любовта е по-голяма от вярата, защото се отнася към нея както цялото към частта, както завършекът към началото, както плодът към корена.“, казва немският богослов и изследовател на Новия Завет А. Шлатер (1895-1938).